Франк Хърбърт - Бог-император на Дюна

Докато мислеше за всеки от тях, споменавайки имената им, тя изричаше мълчалива молитва към старите богове, а не към тиранина Лито. Най-голямо внимание отдели на молитвата си към Шай-хулуд(*).

Моля се на Шай-хулуд, който живее в пясъка.

Внезапно гората свърши и тя тръгна през огрян от луната окосен участък по протежението на реката. Отвъд тясната ивица от речен чакъл пред нея водата сякаш я подканяше да бърза. Брегът сребрееше на фона на тъмното бавно течение.

Едва не залитна, когато откъм дърветата се понесе висок крясък. Разпозна гласа на Квутег, извисил се над звуците, издавани от зверовете. Той я призоваваше, без да произнася името й, а в тази единствена дума бе събрано равнозначното на безчислени разговори — послание на живот и смърт.

Откъм глутницата се носеше неистов вой на доведени до изстъпление диви същества, ала от Квутег не се чуваше нищо. И тя разбра, че в същия този миг той изразходва последните капчици сила на своя живот. Забавя ги, помагайки ми да избягам. Водена от призивния му вик, тя се втурна към брега на реката и се хвърли във водата с отривист скок. Изпита вледеняващ шок след горещината на бягането. Преодоля мигновеното зашеметяване и тромаво се насочи напред, опитвайки се да плува и да възстанови дишането си. Скъпоценният пакет беше на повърхността и я почукваше по тила.

Тук река Айдахо не беше широка — не повече от петдесет метра; изтеглена в голяма крива, осята с пясъчни заливчета, оградени с коренища и надвиснали брегове, окичени със сочна зеленина и треви, защото водата бе отказала да се движи по правите пътища, които й бяха очертали инженерите на Лито. Сиона беше уверена в истинността на сведението, че У-вълците са предварително подготвени да спират пред водна преграда. Очертаните граници на техните територии бе реката от тази й страна и стената пред пустинята от другия край. Въпреки това тя преплува последните няколко метра под вода и излезе на повърхността в сянката на скосения бряг, преди да се обърне и да погледне назад.

Вълчата глутница се бе строила по дължина отсреща с изключение на един от преследвачите, слязъл до самия край на водата. Тялото му беше устремено напред с почти натопени в бавното течение лапи. Чу го как вие.

Сиона знаеше, че вълкът я вижда. Нямаше място за съмнение. У-вълците бяха известни с острото си зрение. В потеклото на горските вардияни на Лито имаше специални хрътки с втренчен, почти немигащ поглед, които той бе наредил да чифтосат с вълци, ползвайки силните им очи. Внезапно се запита дали този път вълците няма да преминат ограниченията на заложеното в тях. Те бяха ловци, които разчитаха най-вече на видяното. Ако вълкът до водата се осмели да влезе, останалите можеха да го последват. За момент задържа дъха си. Почувства смазващия товар на изтощението. Бяха изминали почти трийсет километра, а през половината от това разстояние зверовете ги следваха отблизо.

Вълкът до брега изви за последен път и се върна при останалите. Като по тайнствен сигнал те се обърнаха и побягнаха със скокове към гората.

Сиона знаеше къде отиват. На У-вълците бе разрешено да изяждат всичко, което убият в Забранената Гора. Ето защо те неспирно бродеха из нея като вардияни на Сарийър.

— Лито, ще заплатиш за това — прошепна тя.

Звукът на гласа й беше много слаб, почти като тихото шумолене на водата в тръстиката зад нея:

— Ще платиш за Улот, за Квутег и за всички останали. Непременно ще платиш!

Пое плавно напред, носена от течението на реката, докато краката й докоснаха първото прагче на тесния бряг. Със смазано от умората тяло се покачи нагоре, излезе от водата и спря, за да провери дали пакетът е останал сух. Херметизиращата замазка бе издържала. Тя погледна за миг в отражението на луната, а след това вдигна поглед към гората отвъд речния път.

С цената, която ние платихме. Десет скъпи приятели.

В очите й проблеснаха сълзи, но волята й имаше закваската на древните свободни и затова сълзите бяха само няколко. Рискованата операция с прекосяването на реката, прекият път през гората, докато вълците носеха патрулната си служба покрай северните граници, пресичането на Последната пустиня на Сарийър и овладяването на укрепленията на Цитаделата — всичко това постепенно се превръщаше в сън… Дори и бягството от преследващите ги хищници, а също и от глутницата на хората пазачи, която с абсолютна сигурност щеше да пресече и улови следата на нарушителите, след което да остане в засада… всичко това бе вече сън. Беше минало.