Франк Хърбърт: Бог-император на Дюна

Започвам своя разказ за случилото се още през първата година на предприетото от мен, от първите конвулсии на протичащата метаморфоза, когато бях с почти човешки вид. Кожата от пясъчни твари (която баща ми отказа) и която многократно увеличи силата ми в допълнение към почти пълната ми неуязвимост към познатите начини на нападение и към остаряването в частност, все още покрива тяло с различни човешки черти: два крака, две ръце и лице, в рамка от навито и подгънато покритие от пясъчни твари.

Ех, това лице! Все още го притежавам като единственото парче човешка кожа, която излагам на показ пред света. Останалата моя плът е покрита със свързаните телца на дълбоко заритите някога обитатели и преносители на онова, което един ден може да се превърне отново в гигантски пясъчни червеи.

То и ще стане… някога.

Често мисля за своята окончателна метаморфоза — подобие на смърт . Знам как ще се случи, но не знам кога и не познавам другите играчи. Това е единственото, което нямам право да науча. Всъщност известно ми е само дали Златната Пътека продължава или свършва. Като правя необходимото за записването на тези думи, Златната Пътека продължава и аз съм доволен, поне заради този факт.

Вече престанах да чувствам как ресничестите пипалца на пясъчните твари опипват любопитно моята плът, капсулирайки водата от тялото ми зад своите плацентни прегради. Сега фактически ние сме едно — те образуват моята кожа, а аз съм силата, която движи цялото през по-голямата част от времето…

Сега, когато пиша тия редове, въпросното цяло може да се приеме за огромно. Представлявам това, което следва да се приеме за предчервейна форма. Тялото ми е дълго около седем метра, над два метра в диаметър и има пръстеновидни оребрявания по цялата си дължина; лицето ми на представител на атреидите се намира в единия му край, на височината на човешки ръст, а ръцете (все още като на нормален човек) са непосредствено под него. Краката ли? Е, те са почти атрофирали. Наподобяват плавници и са изтеглени назад по дължината на туловището. Цялото ми същество тежи приблизително пет някогашни тона. Вмъквам тези факти, тъй като знам, че ще имат историческа стойност.

А как се движа с цялата тая тежест? Почти изцяло с помощта на моята Царска кола, която е иксианска направа. Да не би да сте възмутени? Хората неотстъпно мразят и се страхуват от иксианците дори повече, отколкото мразят и се страхуват от мен. За предпочитане е познатото зло. А кой знае какво биха могли да изработят или изобретят иксианците? Кой ли знае?

Аз със сигурност не знам. Не всичко, по-точно.

Но изпитвам известна симпатия към тях. Те безпрекословно вярват в своята технологична въоръженост, в своята наука, в своите машини. И тъй като вярваме (независимо в какво), можем да се разбираме — иксианците и аз. Те изработват множество приспособления за мен и смятат, че по този начин печелят благодарността ми. Думите, които четете, са отпечатани с иксианско устройство, наричано диктател. Потекат ли мислите ми по предварително зададен начин, диктателът се активира и влиза в действие. Аз само мисля и думите се появяват на ридулиански кристални листи, дебели колкото една молекула. Понякога поръчвам отпечатването на отделни екземпляри, материята на които е по-малотрайна. Два такива екземпляра ми открадна Сиона.

Не е ли очарователна моята Сиона? И тъй като започвате да разбирате колко важна е тя за мен, можете дори да ме запитате дали щях да разреша да загине там, в гората. Изобщо не се съмнявайте. Смъртта е строго личен проблем. Рядко ще се намесвам в него. И никога в случай, когато някоя личност задължително трябва да премине през дадено изпитание, какъвто беше примерът със Сиона. Смъртта й във всеки от отделните етапи бе напълно разрешена от мен. Така или иначе, бих могъл да се сдобия с нов кандидат почти за нула време — както аз меря времето, разбира се.

Но тя е истинска чаровница, нали? Наблюдавах я там, в гората. Моите иксиански приспособления ми дадоха тази възможност и през цялото време се удивлявах на себе си, тъй като не бях предвидил подобна авантюра. Ала Сиона си е Сиона… Ето защо не сторих нищо, за да спра вълците. Щях да сбъркам, ако го бях направил. У-вълците представляват само едно от продълженията на моята цел, а тя е да бъда най-страшният хищник, съществувал някога.

Следващият кратък диалог се приема за част от ръкописа, наричан „Фрагментът от Велбек“. Предполагаемият автор е Сиона Атреидска. Участници са самата Сиона и нейният баща Монео, който е бил (според историците) иконом и първи съветник на Лито II. Ръкописът носи дата от времето, когато Сиона е все още тийнейджърка и баща й я посещава в нейната квартира при училището на Говорещите с риби в Празничния град Онн, който е гъстонаселен център на планетата, известна днес като Ракис. Съгласно идентификационните документи на ръкописа, Монео тайно е посетил дъщеря си, за да я предупреди за опасността от собственото й унищожение.