Франк Хърбърт - Бог-император на Дюна

А сега, погледнете действителното съдържание. Всички извършени справки са в пълно съответствие с казаното от историята за една личност, за която вярваме, че е единствената, способна да напише представеното пред вас.

Приготвила съм ви още една изненада. Позволих си да поканя небезизвестния поет Ребет Врийб през този предиобед, за да прочете кратък пасаж от превода на първата страница. Забелязахме, че дори след превеждането им, думите променят изначалния си характер, ако са прочетени на глас. Искаме да споделим с присъстващите изключителното преживяване, което имахме, четейки тези томове.

Госпожи и господа, приветствайте с „Добре дошъл“ нашия гост!

Част от прочетеното от Ребет Врийб:

Уверявам ви, че аз съм книгата на съдбата.

Въпросите са ми врагове. Тъй като моите въпроси взривяват! А отговорите скачат като подплашени жаби, притъмнявайки в небето на паметите, които няма къде да избягат от мен. Никой, нито един от отговорите не е задоволителен.

Колко много призми хвърлят отблясъци, когато влизам в страховитото свое минало! Аз съм късче от разтрошен кремък, прибран в кутия. Кутията се върти спираловидно и трепти. Подхвърля ме ураган от мистериозни тайни. А когато тя, кутията, бъде отворена, връщам се в настоящето като чужденец, попаднал в предисторическо място.

Бавно (бавно, казвам ви) научавам отново своето име.

Но това не означава да опозная себе си!

Личността, носеща моето име — този Лито, който е вторият, наричан така — намира други гласове в мислите си, други имена и други места. О, да, обещавам ви (както и на мен обещаваха), че отговарям на едно единствено име. Ако кажете „Лито“, аз откликвам. Страданието прави нещата верни, само страданието и още: Държа нишките, които водят!

Всички те са моя собственост. Само да си представя… да речем… човек, погинал от меч — и всичко се появява пред очите ми, обляно в кръв, сцена по сцена с всеки стон и всяка гримаса.

Помислям си за радостта от майчинството и се озовавам в родилните постели. Поредица от бебешки усмивки и сладкото гукане на идващите нови поколения. Първите стъпчици на прохождащите и първите победи на младите веднага се появяват пред мек, за да ги изживея споделени. Те се трупат една след друга, а аз виждам едно и също, което неизменно се повтаря.

„Остави всичко непокътнато“ — сам предупреждавам себе си.

Кой би могъл да оспори стойността на този опит и цената на познанието, с чиято помощ оглеждам всеки нов миг?

Ех, той не е нищо повече от миналото.

Не разбирате ли?

Само отминалото!

„ Тази сутрин съм се родил в някаква юрта към края на равнината, където се пътуваше с коне по повърхността на една вече несъществуваща планета. Утре ще бъда роден като някой друг и на друго място. Все още не съм решил какъв и къде. Обаче в това утро и в този живот, о-о-о! Когато очите ми се научиха да фокусират, огледах се навън към слънчевата светлина, обсипала утъпканата трева, и видях силни и енергични люде, заловили се с приятните дела на своя живот. Къде… ех, къде отиде цялата тази сила?“

Почти половин километър беше разстоянието между първия и третия бегач, поели на север през Забранената Гора, потънала в лунни сенки. Последният от тях бягаше на по-малко от сто метра пред преследващите ги У-вълци, тоест вълци-унищожители. Чуваше се задъханото скимтене на животните, полудели от свирепата стръв, която ги давеше при гледката на настиганата жертва.

Първата Луна(*) се бе вдигнала почти над главите на бягащите и в гората беше доста светло; тези места се намираха в сравнително високия географски пояс на Аракис(*), но топлината на летния ден бе още осезаема. Бавното нощно движение на въздуха от Последната пустиня на Сарийър беше наситено с мирис на смола и с влажния дъх на отъпкани гниещи листа. От време на време лекият ветрец, идващ от Морето на Кайнс отвъд Сарийър, прекосяваше пътя на бягащите с едва доловим мирис на сол и риба.

По ирония на съдбата последният бегач в редицата се казваше Улот, което на езика на свободните(*) означава Обичания изоставащ от частта си войник . Улот бе нисък и склонен към пълнеене, което бе утежнило неговия режим на хранене по време на обучението, предхождащо сегашната операция. Дори след като отслабна за този отчаян поход, лицето му остана закръглено, а страхът от мисълта за излишната плът се четеше в големите му тъмни очи.

Улот много добре разбираше, че не ще може да бяга още дълго, Дишаше тежко и с хрипове. От време на време залиташе. Но нито веднъж не повика другарите си. Знаеше, че те не могат да му помогнат. Всички бяха произнесли една и съща клетва с пълното съзнание, че не трябва да разчитат на нищо друго, освен на някогашните добродетели и на предаността на свободните. Защото нищо не бе отменило тези принципи, макар животът на някогашните пустинни обитатели сега да имаше само архивно измерение, сведено до механично наизустените разкази на свободните, които работеха в едноименния музей.