Франк Хърбърт: Бог-император на Дюна

Предаността на Улот го задължаваше да пази мълчание, съзнавайки напълно своята обреченост. Великолепна беше проявата на някогашните добродетели, въпреки факта, че никой от бягащите не бе натрупал друго познание, освен прочетеното в книгите и разказаното в легендите на Устната История за онова, на което сега те подражаваха.

У-вълците наближаваха Улот с необичайно едрите си сиви тела, стигащи до човешки ръст на височината на раменете. Те бягаха с грациозни скокове и стръвно скимтяха с високо вдигнати глави, а очите им не изпускаха обляната в лунната светлина фигурка — предстоящата жертва.

Единият му крак се закачи в някакъв корен и той едва не падна. Това сякаш го зареди с допълнителна енергия. Рязко ускори своя бяг, изпреварвайки преследвачите си с почти цяла дължина на телата им. Енергично размахваше ръце и дишаше шумно, с широко отворена уста.

У-вълците запазиха равномерното си темпо. Сребристите им сенки се мяркаха ритмично сред силната миризма на растителността на тяхната гора. Знаеха, че и този път са победители. Всичко, което ставаше, им бе добре познато.

Улот отново се спъна. Задържа се на една фиданка и задъхано продължи своя бяг с треперещи крака, които вече отчаяно протестираха срещу непосилните изисквания на момента. Не му бе останала сила, за да се откъсне още веднъж напред.

Една огромна вълчица от унищожителите се отклони и зае позиция откъм лявата му страна. После кривна навътре и със скок препречи пътеката. Огромните й зъби се впиха в рамото на бягащия и той залитна, но не падна. Остра миризма на кръв допълни букета на нощната гора. По-дребен мъжкар захапа дясното му бедро и Улот се строполи със силен крясък. Глутницата го връхлетя и писъкът му внезапно секна.

У-вълците не спряха да се хранят, а подновиха лова. Ноздрите им обдушваха горската земя и долавяха блуждаещите във въздуха завихряния, носещи топлинката на бягащите напред две човешки същества.

Следващият в редицата се наричаше Квутег. Името му беше старо и почитано на Аракис, познато още от времената на Дюн. Негов предшественик бе служил в Сийч Табър като управител на дестилационните инсталации за извличане на вода от мъртвите, но оттогава бяха минали повече от три хиляди години, загубени някъде из миналото, в което съвременниците вече не вярваха. Квутег бягаше с дълги скокове, а високото му и слабо тяло изглеждаше идеално приспособено за днешното жестоко усилие. Дългата му черна коса се развяваше след лицето с орлови очертания. Също като останалите, и той бе облечен в черен екип от плътно оплетени памучни нишки, очертаващ движенията на бутовете и жилестите бедра, както и на дълбоко и равномерно дишащия гръден кош. Единствено широчината на крачката, която очевидно бе малка за възможностите на Квутег, издаваше раната на дясното му коляно, получена след падането в изкуствените урви, опасващи Цитаделата на Бог-Императора в Сарийър.

Квутег чу писъците на Улот, внезапно завърналата се пълна тишина и подновеното ловно скимтене и вой на У-вълците. Опита се да заповяда на мислите си да не извикват пред него картината на още един приятел, унищожен от чудовищата — пазачи на Лито, но въображението му свърши своята магия пряко неговата воля. Квутег мислено изрече проклятие срещу тирана, но не го каза на глас, пазейки дъха си. Все пак имаше шанс да стигне до убежището на река Айдахо. Знаеше какво мислят за него другарите му, дори и Сиона. Винаги се бе славел със своя консерватизъм, със слабостта си към себещадене. Още като дете пазеше енергията си до мига, когато тя можеше да се използва с максимален резултат, разпределяйки запасите като истински скъперник.

Въпреки раненото коляно, той увеличи скоростта си. Знаеше, че реката е близо. Силната болка, от раната се бе превърнала в буен пламък, изгарящ крака и цялата половина на тялото. Познаваше много добре границите на своята издръжливост. И още — знаеше, че Сиона бе почти стигнала до водата. Като най-добър бегач от цялата група тя носеше херметично опакования пакет, който съдържаше всичко, задигнато от тях от крепостта в Сарийър. Квутег насочи цялата си мисъл към този пакет, продължавайки своя бяг.

Запази го, Сиона! С него ще го унищожиш!

Изгарящият от нетърпение вой на У-вълците проникна в съзнанието му. Бяха съвсем близо. Внезапно разбра, че е обречен.

Но Сиона бе длъжна да избяга!

Той рискува, обърна се и съзря, че един от хищниците постепенно заема флангова позиция. Прийомът на тяхната атака мигновено изпъкна като печатна схема в главата му. Когато напиращият по фланга звяр отскочи, Квутег направи същото. За частица от секундата някакво дърво го заслони от връхлитащата глутница; той се наведе под атакуващия отстрани вълк, сграбчи единия му заден крак и без да спира, завъртя животното като млатило за ръчно вършеене. Това за миг разпръсна останалите. Вълкът се оказа по-лек, отколкото бе очаквал; мислено се поздрави за внезапното хрумване и също като дервиш продължи да върти своя жив боздуган към нападателите, двама от които взаимно размазаха черепите си. Но не можеше да се пази отвсякъде. Мършав мъжкар се хвърли на гърба му и той политна към едно дърво, изпускайки живото си оръжие.