Франк Хърбърт - Бог-император на Дюна

Запомнете какво направих! Помнете ме! Отново ще бъда невинен!

Завесата на видението се разтвори и се показа Айдахо, застанал на мястото на Сиона. Отвъд пространството, в което можеше да фокусира погледа си, някъде зад Айдахо нещо се движеше с познати отпреди жестове… О, да — Сиона изпращаше указания на някого, застанал на върха на преградната стена.

— Още ли си жив? — попита Айдахо.

Лито пошепна с глас, накъсан от хрипове:

— Дънкан, позволи им да се попилеят. Нека избягат и се скрият там, където искат. В някоя вселена по техен избор.

— Проклет да си! Какви ги разправяш! По-скоро щях да я оставя да живее с тебе!

— Да я оставиш ли? Аз не оставих нищо.

— А защо позволи Хви да загине? Не знаехме, че сте заедно. Главата на Айдахо клюмна напред.

— Ще получиш утешителна награда — дрезгаво изхриптя Лито. — Моите Говорещи с риби ще те предпочетат пред Сиона. Дънкан, бъди мил с нея. Тя е нещо повече от другите атреиди и носи семето на вашето оцеляване.

Ненадейно се върна към спомените на събраните в него памети. Сега те бяха като изящни митове, реещи се из съзнанието му. Почувства, че може би е попаднал във време, което бе променило миналото благодарение на осъществяването си като действителност. В същия момент се разнесоха някакви звуци и той направи усилие да ги разпознае. Някой бързо се изкачваше по грамадата от камъни . Огнената завеса се раздели и откри Сиона, застанала до Дънкан. Държаха се за ръка също като две деца, даващи си взаимно кураж, преди да тръгнат из непозната местност.

— Как ще може да живее в такъв вид? — пошепна Сиона.

Лито почака, за да събере сили, достатъчни за отговор:

— Хви ми помага — каза той. — Преживяхме заедно някои неща. Бяхме свързани по-скоро с достойнствата си, отколкото със своите слабости.

— И виж докъде стигна! — ухили се дъщерята на Монео.

— Моли се и ти да получиш същото — дрезгаво изхриптя той. — Може би подправката ще ти даде достатъчно време.

— Къде е твоята подправка? — настойчиво запита тя.

— Дълбоко в Сийч Табър. Дънкан ще я намери. Добре знаеш, мястото, гола. Сега му казват Табур. Граничните очертания не са заличени.

— Защо направи всичко това? — пошепна Айдахо.

— За да поднеса подаръка си. Никой не ще открие потомците на Сиона. Оракулът не може да я види.

— Какво? — изрекоха двамата едновременно, като се наведоха близо до него, за да чуят отпадащия му глас.

— Давам ви безподобно ново време, без аналози — каза Лито. — То винаги ще се разклонява. Няма да има точки на съвпадение по кривите си. Давам ви Златната Пътека. Тя е моят подарък. Никога вече не ще се случат съвпаденията, станали само веднъж.

Огнената завеса скри видението. Мъчителната агония постепенно отслабваше, но той продължи да долавя с особена острота миризми и звуци. Сиона и Айдахо дишаха учестено. В останалата част от туловището на червея започваха да си проправят път забравени кинестетични усещания — отгласи от движенията на кости и стави, които със сигурност не съществуваха отдавна.

— Виж! — каза Сиона.

— Разпада се — това беше гласът на Айдахо.

— Не. — Сиона. — Само външната част отпада. Гледай! Червея!

Лито почувства как късове от него се слягат в топла мекота.

Агонията изведнъж изчезна.

— Какви са тези дупки по тялото му? — попита Сиона.

— Струва ми се, че са от пясъчните твари. Нали забелязваш формата им?

— Тук съм, за да опровергая един от своите предшественици — каза Лито (или помисли, че го казва, което беше едно и също, поне що се отнася до Дневниците му.) — Бях роден човек, но не умирам като такъв.

— Не мога повече — извика Сиона.

Лито чу тропота на камъните и разбра, че го е загърбила.

— Дънкан, още ли си тук?

— Да.

Значи все пак имам глас.

— Погледни ме — каза той. — Бях кървав къс месо в човешка утроба, не по-голям от череша. Казах ти да гледаш в мен!

— Гледам — тихо отвърна Айдахо.

— Очаквал си великан, а намираш гном… Да, вече започваш да разбираш какви са отговорностите, които идват като резултат от определени действия. Дънкан, как ще си послужиш с новопридобитата си мощ?

Настана продължително мълчание, след което отново се чу гласът на Сиона:

— Не го слушай! Той е луд!

— Наистина — каза Лито. — Лудост, въздигната в качеството на метод. Гениален подход.

— Сиона, разбираш ли нещо? — попита Айдахо.

Ах, колко жалост имаше в гласа на голата!

— Да, разбира — отговори вместо нея Лито. — Човешко е душата да изпадне в неочаквана криза. Винаги се случва на хората. Монео също го разбра — накрая.