Франк Хърбърт - Бог-император на Дюна

— Искам да побърза със смъртта си! — изхриптя Сиона.

— Аз съм Разделеният Бог, а вие ще възвърнете целостта ми — каза Лито. — Чуваш ли ме, Дънкан? Мисля, че от всички Дънкановци най-много одобрявам теб.

— Как така одобряваш? — в гласа на Айдахо се върна част от гнева му.

— В одобрението ми има нещо, възможно единствено в омагьосана вселена — продължи Лито. — Твоят живот е бил във фаталната власт на оракула, не моят. Сега, когато виждаш загадъчните прищевки, ще ме помолиш ли да те освободя от тях? Защото бих искал да засиля действието им…

Всички присъстващи в Лито започнаха да предявяват правата си, за да ги защитят. Без сплотеността и единомислието на групата на колонистите той почувства как губи идентичността си. Опитваха се да си служат с езика на вечното АКО:

— Само ако имаше… Ако ние можехме… Реши да заглуши гласовете им с крясък:

— Единствено глупците предпочитат миналото!

Не знаеше дали наистина го бе извикал или просто го помисли. Реакцията беше моментална — в него се въдвори пълна тишина, досущ като външната, а той почувства все още действащата част от нишките на някогашната си идентичност. Насили се да заговори и разбра, че е успял, тъй като Айдахо настоя:

— Слушай, опитва се да ни каже нещо!

— Не се страхувайте от иксианците — рече той и дочу собствения си глас като слаб шепот. — Те могат да създават машини, но никога вече не ще сътворят арафел . Знам, защото бях там.

Млъкна, решил да събере още малко сила, ала чувстваше как енергията изтича от него дори когато се опитва да я задържи. Вътрешният безпорядък отново надигна глас, пронизителен и молещ.

— Престанете с вашите глупости! — извика той; или поне бе сигурен, че го е помислил.

Айдахо и Сиона чуха само някакво изсъскване. По едно време Говорещата с риби се обади:

— Струва ми се, че вече е мъртъв.

— А всички смятаха, че е безсмъртен — каза Айдахо.

— Знаеш ли на какво ни учи Устната История? — попита тя. — Ако се стремиш към безсмъртие, откажи се от определената форма. Онова, което има форма, е смъртно. Другото е отвъд нея.

— Прозвуча така, сякаш той го каза — обвини я Айдахо.

— Сигурно си прав — кимна Сиона.

— Интересно какво искаше да рече, когато спомена за потомците ти, дето ще се скрият, за да не ги намерят? — попита голата.

— Лито създаде нов тип мимикрия — каза тя, — ново биологично наподобяване. И знаеше, че е успял. Не можа да ме види в бъдещето, в своето бъдеще.

— А ти какво представляваш?

— Аз съм новата Атреидска.

— Атреиди! — думата прозвуча като проклятие от устата на Айдахо.

Сиона се загледа в разпадащото се под нея огромно туловище, което някога бе Лито Атреидски II. Както и нещо друго… Сега другото нещо попадаше между тънки струйки син дим, където уханието на мелиндж бе най-силно. Около камъните се събираха локвички синя течност, изтичаща от смаляващата се грамада. Останаха само неясните очертания от някогашно човешко същество — свита разпенена розовина, неголяма кост с червени жилки, загатваща за следи от бузи и чело…

Сиона каза:

— Различна съм, но съм и това, което беше той.

Айдахо глухо пошепна:

— А предшествениците — всички, които…

— Цялото множество е тук, ала минах тихомълком между тях и никой не ме видя. Старите образи вече ги няма, остана само основната субстанция, за да осветява неговата Златна Пътека.

Тя се обърна и взе в шепи студената ръка на голата. Поведе го внимателно извън пещерата, на светло, където подканящо се полюляваше въжето, увиснало от върха на преградната стена. Чакаха ги уплашените свободни от Музея.

„Неподходящ материал за оформяне на нов свят“ — помисли Сиона. Въпреки всичко трябваше да послужат. А за Айдахо бе необходимо нежно прелъстяване и майсторски поднесено внимание, в което може да прозира любов.

Тя се загледа надолу по течението на реката, където коритото й излизаше от изграденото от хората ждрело, за да се ширне из огъналите в зеленина земи; вятърът от юг носеше насам черни облаци.

Айдахо издърпа ръката си, макар че вече изглеждаше спокоен.

— Метеорологичният контрол става все по-несигурен — каза той. — Монео твърдеше, че и това е дело на Сдружението.

— Баща ми рядко грешеше в тези неща — отвърна тя.

— Ще трябва да се поинтересуваш.

Айдахо внезапно си спомни за сребристите пясъчни твари, стрелващи се от тялото на Лито в реката.

— Чух какво каза Червея — рече Сиона. — Говорещите с риби ще тръгнат след теб, не след мен.