Франк Хърбърт - Бог-император на Дюна

Лазестрелът не бе спрял да жужи и в мига, когато от пръстите на майордома се изнизаха разплетените краища на въжето, той видя как копието на пламъка се забива в кълбата на суспенсорното устройство, и те едно след друго задимяват в златисто. Политайки надолу, инстинктивно вдигна ръцете си.

Димът! Златният дим!

Връхната му дреха изплющя и го обърна с лице към зейналата пропаст. Погледът му, прикован в дълбочината, разпозна във водовъртежа на бързеите огледалното изображение на собствения му живот — забързаните ходове на събитията и решителните, но необмислени крачки, събрали без остатък неговата същност. Думи, изречени от Лито, се вплетоха в мислите му с дирята, оставена от златния дим:

„Предпазливостта като линия на поведение е равнозначна на посредствеността. Плавно носещата се безстрастна посредственост е всичко, което в представите на повечето хора е върхът на техните достижения.“

Продължи да пада надолу, обзет от унеса на върховното осъзнаване. Цялата вселена сякаш се разтваряше пред него като огледало, в безвремието на което се стичаше всичко.

Златният дим!

— Лито! — извика той с останалата му сила. — Сайънок! Аз вярвам!

В същия миг дрехата му се измъкна, скъсана в раменете. Силният вятър, изпълнил каньона, го обърна и завъртя, така че за последен път зърна Царската кола, която бавно се накланяше надолу от разбитото пътно платно. Бог-Императора се плъзна през отворения й край.

Нещо тежко се стовари върху гърба на Монео и това бе последното, което той усети.

Лито разбираше, че се изплъзва от колата. В съзнанието му бе останала единствено картината на мига, в който Хви се скри в реката — далечните сребристи пръски, отбелязали потъването й в митовете и сънищата. През всички събрани в него памети продължаваха да кънтят последните й думи, спокойни и твърди: „Пред теб ще тръгна, обич моя.“

Хлъзгайки се, видя ятаганообразната речна дъга, посипана с блестящо сребро в краищата си — златоводно острие, наточено във вечността и готово да го приеме, сгърчен в агония.

Не мога да плача, а дори и да извикам — помисли той. — Вече няма сълзи. Те са вода. Само след миг ще имам достатъчно вода. Мога само да стена. Сам съм, толкова сам, колкото никога досега.

Огромното опръстенено тяло се преви при падането, извъртайки го така, че острото му зрение различи Сиона, застанала точно там, където мостът бе разполовен.

Това ще те научи! — помисли той.

Туловището му продължаваше да пада. Взираше се в приближаващата вода. Приличаше на сън, обитаван от мяркащите се петна на риби, събудили някогашен спомен за пиршество около басейн, вдълбан в гранита — стрели от розова плът, заслепили глада му.

Хви, присъединявам се към теб на пира на боговете!

Внезапен взрив на безброй мехурчета го хвърли в агония. Злите течения на водата го посрещнаха с удар отвсякъде. Почувства зъбите на скалите в яростния си стремеж нагоре; после се видя обърнат напреко в поредицата от спускащи се стъпала на кипнала каскада, където тялото му се гърчеше, обзето от пристъп на несъзнателни мъчителни шляпания. Мократа черна стена на каньона летеше пред влудения му поглед. Сякаш взривени, от него се откъсваха парчета от някогашната му кожа и политаха в реката, подобно на сребърен дъжд; по-долу се завъртаха в шеметен кръг от фини пайети — бляскащите люспи на пясъчни твари, които сега го напускаха, за да вдъхнат живот на своите колонии.

Мъчителната агония не спираше. Лито недоумяваше как може още да е в съзнание и сетивата да му докладват, че има тяло.

Водеше го силата на инстинкта. Почувства се прилепнал до скала, върху която го хвърли яростта на водата, след което усети как от ръката му се откъсва пръст, докато се опитваше да се залови за нещо. Ала и това усещане беше само слаб акцент в симфонията на болката.

Реката завиваше наляво около подпорната стена на изградената от хората бездна; навярно й беше омръзнал, тъй като го претърколи по наклонения край на пясъчен насип. Известно време остана да лежи на място, докато течението отнасяше надолу синята багра на концентрат от подправката. Продължаващата агония го раздвижи: тялото на червея само се размърда, излизайки от водата. Покривалото от пясъчни твари го нямаше и той усещаше непосредствено всяко докосване — възстановеното отдавна забравено усещане, което сега му носеше само болка. Не можеше да зърне тялото си, но разбираше, че е червей, защото с извивания изпълзя от водата. Погледна нагоре, ала очите му видяха само огнена завеса, в която пламъците се сливаха по свое желание. Най-после успя да разпознае мястото. Реката го беше изхвърлила на завоя, където тя окончателно се отделяше от Сарийър. Зад него се намираше Туоно, а съвсем близо до преградната стена беше всичко, останало от Сийч Табър — някогашното царство на Стилгар, където Лито бе скрил целия си запас от подправка.