Франк Хърбърт - Домът на Ордена

— Кои отговарят за храната? — продължи с въпросите. — Трябва да въведем дажби още в началото.

Ребека въздъхна с облекчение. Най-лошото у равина се проявяваше в широки граници на колебание — прекалено емоционален или пък прекалено интелектуален изказ. Сега бе овладял положението. Предстоеше му преминаване през интелектуалния период, Тук също се налагаше внасяне на успокоителен коректив. Бин-джезъритското съзнание й предостави нов поглед към окръжаващите я. Нашата еврейска чувствителност и докачливост. Гледай интелигентните!

Мисълта бе твърде странна за Сестринството. Големи бяха минусите за всеки, доверил се на интелектуалните достижения. Невъзможно бе да се отрече докрай доказателството, предоставено от групата на Лампадас. Говорителят го изтъкваше пред нея всеки път, когато тя проявяваше нерешителност.

Вече изпитваше нещо доста подобно на удоволствие от слабостта си към спомените всеки път, когато помислеше за тях. Разбирайки как по-ранните времена я принуждават да се отказва от собствените си предишни представи. От нея се изискваше да вярва в толкова много неща, за които сега знаеше, че са безсмислици. Митове и химери, импулси на безподобно детинско поведение.

„Боговете ни следва да помъдряват редом с нас“

Едва успя да сдържи усмивката си. Говорителят го правеше често: леко бутване с лакът в ребрата на някого, който знае, че ще му отдадеш дължимото.

Джошуа се върна към приборите. Тя забеляза, че един от присъстващите преглежда сборната книга на хранителните запаси. Равинът следеше процедурата с обичайното си внимание. Други се бяха омотали с одеяла и спяха по походните легла в затъмненото дъно на стаята. Видяла всичко, Ребека внезапно осъзна задължителната си функция. Да предпазва всинца от скуката.

„Ръководителят на игрите ли?“

Говорителю, ако нямаш предвид нещо по-ценностно, не се опитвай да ми разказваш приказки за собствения ми народ.

Каквото и да можеше да каже за тези безмълвни вътрешни разговори, не оставаше място за съмнение, че всички части са свързани помежду си — миналото с тази стая, а стаята с преценките на последствията. Всичко бе огромен дар, даден от „Бин Джезърит“:

Не мисли за „Бъдещето“. Предопределение ли? Тогава какво става със свободата, дарена ти при раждането?

Вече гледаше и на раждането си в нова светлина. То я бе привело в движение към непозната съдба. Гъмжаща от опасности и радости. Сякаш бяха свили покрай един завой на реката и се бяха натъкнали на нападатели. На следващия могат да се изправят пред водопад или пред езеро, изпълнено със спокойствие и красота. А тук царуваше магическото очарование на погледа в предстоящото, на което не бяха устояли нито Муад’Диб, нито неговият син — Тиранът. Оракулът знае какво предстои! Групата на онези от Лампадас я бе научила да не търси оракули. Обсадата на познатото може да се окаже по-ефективна от тази на неизвестното. Сладостта на новото се намира в изненадата. Не го ли разбира равинът?

„Кой ще ни каже какво предстои?“ — пита той.

Това ли искаш, Рави? Няма да ти хареса онуй, което ще чуеш.

Гарантирам ти го. В мига, когато оракулът заговори, бъдещето ти ще стане напълно еднакво с миналото. Как ще виеш, потънал в скука! Никога нищо ново. Всичко остава старото в един миг на откровение.

„Но не това исках!“ — чувам те да възкликваш.

Нито бруталност или зверство, нито щастие или взрив на радост: нищо не може да връхлети върху теб изневиделица. Също като профучаващия влак на метрото, обикалящ канали, сякаш прокарани от червей, животът ти ще лети напред до мига на последния сблъсък. Или като попаднала в кола пеперуда ще биеш с криле в стъклата и ще молиш Съдбата да те пусне навън: „Нека влакът на метрото смени магически посоката си. Нека да се случи нещо ново! Не позволявай да се повторят страшните неща, които вече знам!“

Внезапно тя проумя до каква изнемога се е блъскал Муад’Диб. Кому ли е мълвял молбите си?

— Ребека! — викаше я равинът.

Отиде при него и при Джошуа, загледани в тъмния свят извън тяхната стая, както бе показан на малкия прожекционен екран над приборите.

— Идва буря — каза равинът. — Според Джошуа пепелта в шахтата ще се втвърди като цимент.

— Това е добре — рече тя. — Ето защо избрахме мястото и оставихме капака отворен, когато влязохме.

— Но как ще излезем?

— Имаме инструменти и сечива за целта. А дори да ги нямахме, ръцете ни са винаги с нас.