Франк Хърбърт - Домът на Ордена

— След като си се отчаял, да разбирам ли, че сме изгубени? — попита тя.

Интонацията на гласа й го ядоса, но той не отговори веднага, за да обезсили ненужното сега чувство.

Опитва се да ме поучава ли? По-мъдри хора не бяха ли казали, че и буренът може да те научи на нещо? Разтърси го дълбока въздишка и той дръпна шала на раменете си. Ребека му помогна да се изправи.

— Не-стая — замърмори равинът. — И ние сме тук, за да се скрием от… — вдигна поглед и опипа тъмния таван.

— Не, по-добре е да остане неизречено.

— Крием се от ненаказаното — отзова се Ребека.

— Дори на пасха не можем да оставим вратата отворена — продължи той. — Как ще влезе Странникът?

— Макар че някои странници не ни трябват — додаде тя.

— Ребека! — Равинът наведе глава. — Ти си нещо повече от изпитание и проблем. В тази малка стаичка на Скрития Израел се споделя твоето изгнание, защото разбрахме.

— Стига си ги дрънкал! Не схващам нищо от случилото се с мен. Какъв е проблемът? — Тя приближи плътно до него. — Да остана човек след връзката ми с толкова много отминали животи.

Той леко отстъпи назад.

— Да смятам ли, че вече не си една от нас? Може би си станала бин-джезъритка, а?

— Ще научиш, когато стана. Просто ще ме видиш как сама гледам на себе си.

Равинът сведе вежди и се смръщи:

— Какви ги говориш?

— Рави, как гледа на себе си огледалото?

— Охо! Сега пък и гатанки!

Ала по устните му заигра слаба усмивка. Решителността се върна в неговия поглед. Огледа стаята. Бяха осмина: повече, отколкото е нормално за тукашното пространство. Не-стая! Старателно монтирана и съоръжена с контрабандни детайли и принадлежности. Удивително малка — само дванайсет и половина метра на дължина. Приличаше на едновремешен варел, легнал встрани, с овално сечение и затворен в краищата си от две полусфери. Таванът се намираше само на около метър над главата му. Тук, в центъра, беше най-широкото място — около пет метра, а кривата линия на пода и тавана го правеха да изглежда още по-тясно. Суха храна и пречиствана вода за следваща употреба. Само на това можеха да разчитат за оцеляването си. Колко време? Може би една стандартна година, ако не ги намерят. Не вярваше, че съоръжението е способно да осигури живота им за по-дълго. Достатъчно беше да се вслуша в потракването на машинарията.

По-голямата част от деня бе вече изминала, когато припълзяха в тукашната дупка. Сега навън със сигурност бе тъмно. Къде ли се спотайваха останалите негови хора? Скрити в убежища — кой каквото е успял да намери, ползвайки се от стари дългове и почтени ангажименти за оказани някога услуги. Някои щяха да оцелеят. Навярно дори с по-голям шанс от останките, събрани тук.

Входът на не-стаята лежеше скрит под шахта за пепел със стърчащ димоотвод. В металното укрепване на комина бяха вградени нишки от ридулианов кристал препращащи тук картината на външната обстановка. Пепел! Помещението още носеше миризмата на горените в него предмети, ала вече бе започнало да поема й каналния мирис от малката рециркулационна камера. Ама че евфемизъм за тоалетна. Някой се изправи зад равина:

— Преследвачите се оттеглят. Имахме късмет, че бяхме предупредени навреме.

— Беше Джошуа — създателят на тази стая. Нисък и все пак строен мъж с остро очертано лице с триъгълна форма, преминаващо в тясна брадичка. Над широкото му чело се спускаше тъмна коса. Кестенявите, доста раздалечени очи, оглеждаха околния свят с мрачното изражение на добре познаващ себе си и света човек. Изглеждаше прекалено млад, за да е толкова наясно с всичко това.

— Тръгват си, значи — рече равинът. — Но ще се върнат. Тогава не трябва да мислиш за нас като за късметлии.

— Едва ли ще допуснат, че се крием толкова близо до фермата — каза Ребека. — Претърсващите отряди се нахвърляха предимно на грабеж.

— Слушай бин-джезъритката — кимна равинът.

— Рави! — в гласа на Джошуа прозвуча укор. — Нима не съм те чувал много пъти да казваш, че са честити онези, които не надават ухо за грешките и слабостите на другите?

— Е, днес всеки е учител! — изсумтя равинът. — Все пак има ли кой да ни уведоми какво предстои?

Въпреки всичко трябваше да се съгласи с истината в думите на Джошуа. Измъчва ме страданието от нашето бягство. Нашата малка диаспора. Но ние не се разбягваме от Вавилон, просто сме се скрили в едно мазе. Не — противоциклонно убежище!

Последната мисъл го успокои. Циклоните отминават.