Франк Хърбърт - Домът на Ордена

Айдахо разбираше прекалено смътната си представа за нейните мотиви и планове. Защото не им вярваше. Не и след Гамму.

Мамец и стръв. Ето как си бяха послужили с него. Все пак имаше късмет, че не бе го сполетяла съдбата на Дюн — черупка на някога живо същество. Използвано до последната клетка от „Бин Джезърит“.

Когато го налитаха безпокойства и притеснения от този род, предпочиташе да се отпусне в стола си до командното табло. Понякога оставаше тук с часове, без да помръдне, опитвайки се да обхване с мислите си цялата сложност на мощните източници на корабните депа с данни. Системата мигновено опознаваше всяко включено в нея човешко същество. Следователно разполага с автоматични монитори . Трябваше да знае кой говори, кой формулира запитванията и кой поема временно общото командване.

Веригите за контрол на полета осуетяват опитите ми да мина през неразрешените шлюзове. Прекъснати ли са? Да, така казваха от охраняващата го група. Но той знаеше, че търсеният от него ключ се намира в зададената на кораба команда за идентифициране на опиталите се да проникнат в контролните вериги.

Ще помогне ли Шийена? Играта бе опасна, за да й се довери твърде много. Понякога, когато го наблюдаваше от командното табло, тя му напомняше за Одрейди. Шийена бе ученичка на Одрейди. Едно отрезвяващо напомняне.

Каква бе причината за интереса им относно начина, по който той ползваше корабните системи? Сякаш имаше нужда да пита!

През третата година от престоя си тук успя да принуди системата да скрива данни за него, служейки си със собствени ключови кодове. А за да попречи на дебнещите го видеоочи, прикриваше действията си наяве. Открити за всички вмъквания и последващо търсене, но с шифровано второ послание. Не беше трудно за един ментат. Бе поставил капани на въведените данни в случайни временни складове без надежда за обратно извикване и получаване.

Белонда разбира се не спря да го подозира, но когато го питаше, той й отговаряше с мълчалива усмивка.

Скривам собствената си история, Бел. Сериала на моите животи като гола — всички до един, чак до първообраза. Интимни неща от преживяното; място за разтоварване на болезнени възпоминания.

Сега, седнал пред командното табло, изпитваше смесени чувства. Статутът му на затворник го унижаваше. Независимо от големината и богатството, мястото продължаваше да си бъде затвор. От известно време разбираше, че съществува голяма вероятност за едно успешно бягство оттук, но Мурбела и постоянно разширяващото му се познание за общата опасност го задържаха. Усещаше се като пленник колкото на мислите си, толкова и на сложната система, представена от пазачите и чудовищното устройство. Не-корабът беше устройство, разбира се. Приспособление. Средство за невидимо придвижване в опасен свят. Опредметен способ да скриеш себе си и своите намерения дори от преследвачи с поглед в бъдното.

Натрупал опит от Голям брой животи, той гледаше на окръжаващата го среда като през екран — съчетание на прекалена усложненост и непристореност. Да, ментатите култивират наивност. Мисълта, че знаеш нещо, е сигурен път към собственото ти заслепяване. Не става дума за действието на онези бавно натискани спирачки на познанието (за това беше подготвен), а за струпването на „неща, които познавам.“

Новите източници на данни, открити пред него от Сестринството (ако би могъл да разчита на тях), поставяха нови въпроси. Как е била организирана опозицията на почитаемите мами в Разпръскването? Очевидно имаше групи (той се колебаеше дали да ги нарече сили) които преследваха почитаемите мами така, както те самите гонеха „Бин Джезърит“. И ги избиваха, ако се приемат за достоверни доказателствата от Гамму.

Футари и дресьори, така ли? Направи преценка като ментат: отделилите се тлейлаксианци в първото Разпръскване се бяха заели с генетични манипулации. Онези двама от неговата визия бяха ли участвали в създаването на футарите? Можеха ли да бъдат лицетанцьори? И независими от тлейлаксианските Майстори? В Разпръскването нищо не беше в единствено число.

Дяволите да го вземат! Имаше нужда от достъп до повече информация от секретни, но достатъчно обилни източници. Защото тези, с които разполагаше понастоящем, бяха чувствително далече и от средната оценка. Контролното му табло — пособие с ограничен капацитет — можеше да бъде пригодено за работа в разширен обхват, но собствените му адаптационни подходи явно куцаха. А на него му трябваше да тръгне с широките крачки на ментат, какъвто всъщност беше!