Франк Хърбърт - Домът на Ордена

Продължават да ме спъват; това е грешка. Не ми ли вярва Одрейди? Тя е Атреидска, мътните я взели! Знае какво дължа на рода й.

Повече от един живот и вечно неизплатен дълг!

Айдахо осъзнаваше, че е притеснен. Внезапно цялата му мисъл бе овладяна от този факт. Притеснен ментат! Знак, че е изправен пред внезапен пробив. Основна преценка на бъдещи възможности! Може би нещо, което не му бяха казали за Тег?

Да, въпроси! Незададени въпроси го съсипваха с удари.

Потребна ми е перспектива! И не задължително като разстояние. Перспектива можеш да придобиеш и с вътрешния си взор, ако въпросите ти внасят незначителни деформации.

Той чувстваше, че някъде из многото натрупано от „Бин Джезърит“ нещо все пак липсва. О, как би го оценила Бел! Приятелски настроен ментат разпознава подобен вълнуващ момент. Мислите му бяха като кубчета за мозайка, повечето от които все още са в ръката ти, но готови да отидат на мястото си в общото изображение. Също като в случаите, когато решенията са взети.

Сякаш чуваше първия си учител-ментат, чиито думи отзвънваха в главата му:

„Събирай противоположните си въпроси и трупай временно набраната информация в едното или другото блюдо на везната. Решенията изваждат от равновесие всяка ситуация. А неравновесията разкриват онова, което търсиш.“

Да! Изваждането от равновесното състояние с изострящи чувствителността въпроси бе умение на ментата като жонгльор. Мурбела спомена нещо предишната вечер. Какво бе то? Лежаха в нейното легло. Спомни си, че бе погледнал цифрите за часа, прожектирани на тавана — 9:47. И бе помислил: прожектираното изображение гълта енергия.

Почти осезаемо почувства енергийния поток на кораба — гигантско затворено пространство, изключено от Времето. Огромна машинна част, функционираща без триене, което създава подражателно присъствие, неразличимо от естествения фон и недоловимо и с най-финия прибор. С изключение на настоящия момент, когато системата бе оставена на резервен вариант със защита не срещу очите, а от виждащите в бъдното.

До него бе Мурбела като източник на друга сила на притегляне, която и двамата усещаха с непрекъснатите й опити да ги слива в едно. Ой, колко енергия бе необходима за противодействие на взаимния магнетизъм! А сексуалното привличане се засилваше, засилваше, засилваше…

Мурбела говори . Да, това беше. Чудновата самоанализа. Гледаше на собствения си живот с нова зрялост, вече бин-джезъритска — непрекъснато засилващо се усещане и доверие към някаква голяма сила, нарастваща в нея.

Всеки път, когато долавяше промяната, му ставаше тъжно. Все по-близо е денят на нашата раздяла. А Мурбела говореше: „Тя (нерядко «тя» бе Одрейди) не престава да иска от мен оценка на любовта ми към теб.“

Спомнил си думите й, Айдахо върна обратно записа на разговора им.

„Опита по същия начин и с мен.“

„И ти какво й отвърна?“

„Оdi at amo. Excrucior.“

Тя се подпря на лакът и погледна надолу:

„Що за език е това?“

„Много стар, но веднъж Лито ме накара да го науча.“

„Преведи“ — изречено заповеднически, сякаш от старата й природа на почитаема мама.

„Мразя я и я обичам. Това ме разсипва.“

„Наистина ли ме мразиш?“ — не можеше да повярва. „Онова, което мразя, е обвързано с факта, че не съм господар на себе си.“ „Ще ме изоставиш ли, ако се появи възможност?“

„Искам отново сам да вземам решенията си.“

„Но това е игра, при която едната от фигурите не може да бъде премествана.“

Ето какви бяха нейните думи! Когато си ги припомни, Айдахо не усети прилив на въодушевление. Все едно, че очите му внезапно се бяха отворили след продължителен сън. Игра, в която една от фигурите не може да бъде местена. Да, игра. Неговото собствено схващане за не-кораба и за онова, което Сестринството правеше тук.

Да, имаше още неща за споделяне.

„Корабът е личното ни специално училище“ — каза Мурбела.

Оставаше му само да се съгласи. Сестринството подсилваше ментатските му способности да отсява информация и да изважда на бял свят онова, което се бе задържало. Долавяше докъде може да доведе това и чувстваше вледеняващ страх.

„Очистваш нервните проходи. Блокираш разсейванията и ненужните лутания на мисълта“

Всъщност пренасочваш реакциите си към онзи опасен метод, който всеки ментат е предупреден да избягва: „Там можеш и да погубиш себе си.“

На учениците биваха представяни вегетиращи люде — „провалили се ментати“ — съзнателно оставени живи за демонстрация на опасността.