Франк Хърбърт - Домът на Ордена

Толкова са малки!

В поста за наблюдение на пустинята днес бе горещо и светата майка почувства с облекчение изкуственото охлаждане в помещенията през късния следобед. Температурата в старото й жилище се регулираше в поносими граници, въпреки че прозорецът откъм западната страна бе отворен. Шийена отиде до него и се вгледа в блесналата пясъчна повърхност.

От паметта й дойде картина на същото наблюдателно място през нощта: силната светлина на звездите в сухия въздух и бледо осветените пясъчни вълни, проточили се до леко закривения в мрака хоризонт. Спомни си за луните на Ракис, които сега й липсваха. Звездите не можеха да заменят останалото й в наследство от времената на свободните.

Бе мислила за него като за убежище — място и време, когато ще може да се съсредоточи върху случващото се със Сестринството.

Аксолотлови резервоари, киборги, а сега — и това.

Планът на Одрейди престана да бъде загадка след Споделянето. По-скоро игра, може би? Ами ако успее? Сигурно утре ще разберем; и какво ще стане после с нас?

Тя съзнаваше привличащата сила на наблюдателния пост, която го превръщаше в нещо повече от място за обмисляне на възможни последствия. Днес бе вървяла в изгарящата слънчева жега, доказвайки за кой ли път на самата себе си, че все още може да призовава червеите със своя танц — чувство, намерило израз в специфични стъпки и движения.

Танц на спечелване на доверие. Моят език за разговор с тях. Не бе престанала да се върти стремително като дервиш на една дюна, докато гладът й не разби транса, запазен в паметта. Малките червеи бяха покрили всичко наоколо с телата си, наблюдавайки я със зяпнала паст, в която зад решетки от кристални зъби проблясваха пламъци.

Но защо бяха толкова дребни?

Думите на изследователите обясняваха, ала не носеха удовлетворение. От влагата е.

Шийена си спомни за гигантския Шай Хулуд от Дюн — „стареца на пустинята“, който бе толкова огромно чудовище, че поглъщаше цели фабрики за подправка с кръговите им площадки, чиято повърхност бе твърда като бетопласт. Всеки от тези червеи бе господар в собствената си територия. Бог и сатана на пясъците. Дори сега, застанала на наблюдателното си място, тя чувстваше каква сила е скрита в тях.

Защо Тиранът избра да живее в симбиоза с червей? Мъничките потомци тук наоколо носеха ли перличката на неговия блян?

Пясъчните твари отдавна бяха заселили пустинята. Ако ги приеме като нова кожа, тя би могла да поеме по пътеката на Тирана…

Метаморфозата. Раздвоеният Бог. Познаваше силата на притеглящата тръпка_. Имам ли смелостта?_

Заляха я спомените на последните мигове незнание — тогава беше само на осем годинки, през месец игат на Дюн.

Не Ракис, а Дюн, именувана така от предшествениците ми. Никак не й беше трудно да си припомни каква е била — тъничко дете с тъмна кожа и леко обезцветени от слънцето по-светли ивички коса със същия цвят. Ловец на мелиндж (защото това бе едно от задълженията на децата), пресичащ на бегом участъци от откритата пустиня заедно с другарчетата си. Колко скъп бе този спомен за нея!

Но той имаше и мрачната си страна. Съсредоточило цялото си внимание в ноздрите, едно момиче открива силна миризма — предходната каша! Изригването!

Мелинжовата експлозия довежда Шейтана. Никой пясъчен червей не може да устои на изкушението на подправката, изригнала в границите на неговата територия.

Тиране, ти изяде мизерното сборище от колиби, навеси и коптори, което наричахме „наш дом“, заедно с всички мои приятели и цялото ми семейство. Защо пощади само мен?

Какъв бяс бе разтърсил тогава слабичкото дете! Всичко обичано от него бе погълнато от гигантския червей, отхвърлил опита й да жертва и себе си в неговите пламъци, а после отнесъл я в ръцете на ракианските жреци, за да премине оттам в „Бин Джезърит“…

Тя разговаря с червеите; те пощадяват живота й.

„Онези, които ме пощадиха, не бяха пощадени от мен“ — каза веднъж на Одрейди.

И сега старшата майка знае какво трябва да сторя аз. Дар, не можеш да потиснеш дивото. Позволявам си да те нарека Дар сега, когато си в мен.

Никакъв отговор.

Имаше ли във всеки от пясъчните червеи перличка от съзнанието на Лито II? Предшествениците му от свободните го вярваха.

Някой й подаде сандвич. Уали — старшата асистент-помощница, поела управлението на поста за наблюдение на пустинята.

По мое настояване, когато Одрейди ме издигна като член на Съвета. Но не само защото Уали овладя умението за имунитет срещу сексуалното обвързване, практикувано от почитаемите мами. Не и защото тя има изострено чувство за потребностите ми. А защото двете с нея говорим таен език.