Франк Хърбърт - Домът на Ордена

Изглежда бе претърпяла неуспех. Беше отрасла във всекидневния ритъм на Дома на Ордена. Тукашната планета разговаряше с нея на ниво, разположено под повърхността. Усещаше земята, дърветата, цветята — всяко растящо нещо, станало сякаш част от самата й същност. А сега се бе появило някакво смущаващо раздвижване или послание, изречено на език, който идваше от друга планета. Тя чувстваше как и пустинята се променя, заговаряйки също на този чужд език. Пустиня. Не безжизнена, а живееща по твърде различен начин в сравнение с кипналия някога в зеленина Дом на Ордена.

По-малко живот, но изпълнен с повече сила. Шийена чуваше пустинята: тихо приплъзване, шушукащи гласове на насекоми, тъмно шумолене на преследващи криле отгоре и бързите, едва доловими цопвания в пясъка — кенгурови мишки в очакване на деня на поредното вземане на властта от червеите. Уали няма да забрави да изпрати флора и фауна от Дюн . Спря на хребета на висок бархан. Пред нея в мрака, размил краищата на континенталната дюна, се простираше океан в стоп-кадър — сянка на вълна, спускаща се върху бряг от неспирно меняща се твърд. Безбрежно море-пустиня. Дошло много отдалече, то щеше да достигне до други, още по-чудновати места. Ще те отведа там, стига да мога.

Нощен бриз от сухоземите към районите с по-обилна влага зад нея положи тъничък пласт прах по бузите и носа, като размята краищата на косата й по своя път. Налегна я тъга. А какво можеше да бъде . Това вече нямаше значение. Важни са нещата, които съществуват. Тя пое дълбоко дъх. Ароматът на канела бе по-силен. Мелиндж. Подправка и червеи в близост. Червеи, доловили присъствието й. Колко скоро въздухът щеше да бъде достатъчно сух, за да пораснат те и се заемат с отглеждането на своята реколта, както го бяха правили на Дюн?

Планетата и пустинята.

Виждаше ги като две половини на една сага. Също като „Бин Джезърит“ и човешкия род, комуто служеше Ордена. Равни по значение половини. Но би могла да се появи безцелна празнота, дори ако едната запази големината и значението си. Може би дори без смъртта да се окаже предпочитан изход или някоя от двете да се види въвлечена в безцелно движение. Ето къде бе заплахата от победа на почитаемите мами. Устремили се към своя цел, но слепи и безогледни!

Слепци във враждебен свят. Затуй Тиранът бе запазил Сестринството. Знаел е, че ни показва само пътя, не и посоката. Нещо подобно на играта, при която някой шегобиец вика на кучето „дръж“, а на заека „беж“, така че въобще не е трудно да се разбере какво ще стане накрая.

Обаче поетът има пълно право.

Тя си припомни неговата „Поема да спомена“ от Дар-ес-Балат — изхвърлена като при авария с парче от товарен кораб, но запазена от „Бин Джезърит“.

Защо я пазим? За да обземе сега мислите ми, така ли? Забравила за миг с какво мога да се сблъскам утре?

Шийена внезапно осъзна, че й се отдава шансът да стане велик артист, комуто е било дарено с пълни шепи, а в допълнение е получил като подарък чисто платно, за да сътвори всичко, което пожелае.

Една безгранична вселена!

Припомни си думите, казани й от Одрейди по време на първите занимания в детските години; занимания, посветени на целите и задачите на „Бин Джезърит“:

„Защо се спряхме твърдо на теб, Шийена? Много просто. Разпознахме в твое лице онова, което дълго сме очаквали. Когато ти дойде, ние видяхме как то се случва.“

„Как така «то»?“

Колко наивна съм била!

„Нещо ново, издигнало се над хоризонта.“

При моето пътуване-миграция ще видя новото. Но… Ще трябва да намеря планета с луни.

Мурбела навлезе в период на несъгласувани до нелепост събития. Първоначално се подразни от многоликата визия на собствения си живот. Виждаше причината в хаотичните преживявания на Свързващия възел, породили бъркотия от непосредствено налагащи се потребности, от които нямаше да се освободи дори след връщането си в Дома на Ордена.