Брайън Хърбърт - Дюна - Родът Атреидес

— Нямам големи потребности — отвърна Кайнс. — Изглежда се нуждая само от мозъка и очите си.

— Разбирам, но все пак помисли дали баронът няма да ти е полезен с нещо!

Елруд отново се усмихна и отпрати планетолога. Забеляза, че на излизане походката на Кайнс бе много по-енергична.

— „Страданието е великият учител на човеците“ — произнесе в един глас хорът от старци на сцената.

Обикновени жители на града под замъка Каладън, те бяха репетирали усърдно за годишното представяне на официалната родова пиеса. Театралните им костюми бяха пъстри и пищни, макар и не напълно автентични. В декорите — фасадата на Агамемноновия дворец и настлания с каменни плочи двор — имаше правдоподобие само доколкото можеше да го постигне ентусиазмът, опиращ се на няколкото запазени във филмокнигите снимки на останки от древна Гърция.

Представлението на Есхиловата трагедия продължаваше от доста време, публиката в театъра се сгорещи, ставаше задушно. Светоглобуси огряваха сцената и редовете, но от факлите и маслените лампи около актьорите се разнасяше ароматен дим.

Макар звуците наоколо да бяха достатъчно силни, похъркването на стария, дук достигаше до ушите на изпълнителите.

— Татко, събуди се! — прошепна Лето Атреидски и леко сръга дук Паулус в ребрата. — Още не сме дори по средата…

Паулус се размърда на креслото в личната си ложа и седна по-изправено, изтръсквайки въображаеми прашинки от дрехата си. Сенки от факлите заиграха по ръбестите очертания на лицето му и по гъстата прошарена брада. Носеше черната атреидска униформа с гербовия червен ястреб отляво върху широките си гърди.

— Момко, те бездруго само стърчат и приказват… — Примига към сцената, където старците наистина не помръдваха. — А и нали гледаме едно и също всяка година?

— Скъпи Паулус, по-важно е, че хората гледат теб — обади се майката на Лето, седнала от другата страна на дука. Тя очевидно се бе настроила да слуша сериозно тържествените слова на хора в древната пиеса. — Обърни малко внимание на представлението. Това е твоята родова история, не моята.

Лето поглеждаше ту баща си, ту мургавата лейди Хелена в прекрасната й рокля. Знаеше, че и историята на рода Ричиз, от който произхождаше майка му, е богата на величие и провали като атреидската. Нищо че напоследък Ричиз бяха изпаднали от доходоносния си „златен век“ до икономическа немощ.

Атреидската династия твърдеше, че може да проследи корените си цели дванадесет хилядолетия назад в миналото, чак до синовете на Атрей на Старата Земя. Родът помнеше всичко в дългата си история въпреки многобройните печални и позорящи събития в нея. Дуковете въведоха традицията всяка година да се изпълнява класическата трагедия за Агамемнон — най-прочутия син на Атрей и един от пълководците, превзели Троя.

С гарвановочерната си коса и тясното лице Лето много приличаше на майка си, макар да имаше орловия нос и хищния профил на баща си.

Сега седеше навлечен в неудобния празничен костюм и се опитваше да проумее смътно познатия му исторически фон на пиесата. Древният автор явно бе разчитал публиката да разбира веднага неясните отпратки. Лето знаеше само, че генерал Агамемнон е бил велик командир в легендарна война много преди създаването на мислещите машини, поробили хората, и естествено преди Бътлъровия джихад, върнал свободата на човечеството.

За пръв път през своите четиринадесет години той почувства тежестта на преданията върху раменете си, долови връзка с личностите и героите от изпълненото със злочестини минало на собствения си род. Някой ден щеше да наследи баща си и също да се превърне в част от историята на атреидите. Виждаше ясно, че всяка случка отчупва парченце от детството му, за да го извае в мъж.

Преди да отплава към Троя, Агамемнон принесъл в жертва дъщеря си, та боговете да му изпратят попътен вятър. А неговата обезумяла от мъка съпруга Клитемнестра десет години го чакала, увлечена в кроежи как да му отмъсти. След последната битка по брега пламнали сигналните огньове — вест за победата.

— Интересното се случва само зад сцената — промърмори Паулус, който не беше нито запален читател, нито критичен ценител на литературата. Живееше заради настоящето, изстисквайки от него всяка капчица опит и успехи. Предпочиташе да прекарва времето си със своя син или с войниците. — А всички стърчат пред декорите и чакат Агамемнон.