Роналд Хан - Кървавата крепост

Освен това бяха глупави. Когато понечи да кацне върху тарака, огромната летяща мравка се надигна и отхапа главата на гигантската муха.

Даман въздъхна. Чувстваше се някак си сроден с насекомото.

Благодарение на бащиното си наследство, което се простираше над Милан и околността, през целия си живот имаше достатъчно за лапане. Но откакто на това място започна да вилнее чумата по герулите, всичко се промени. Повече от половината му хора бяха постоянно на път, за да ловят плячка в други райони, а последвалото преди повече от две луни поемане на властта от Якобо също не допринесе за доброто му здраве. Якобо не пропускаше възможност да го унижи пред народа му със своята страшна светкавица.

Беше го превърнал в прост лакей. И то само затова, че разчиташе на познанията му. Но междувременно наред с езика на миланите Якобо овладя толкова добре ужасно трудния говор на носферите, че можеше да общува с поданиците му.

Макар и засега Даман все още да предаваше заповедите му по-нататък, все някога щеше да настъпи моментът, когато Якобо нямаше да има повече нужда от него дори и за това. Или щеше да му стане твърде досаден.

Чуждият владетел учеше бързо, доста бързо. Бе дошъл от ледовития Север, от страната под планините, в която обитаваха най-ужасните богове. Вероятно беше техен пратеник и плановете му не се виждаха много безопасни на Даман.

Бе въвел нови обичаи: носферите трябваше да носят на качулките си така наречените цифри, за да можел Якобо да ги различава. Преди воините на Даман ходеха на лов за милани само в кризисни времена, когато плячката от герули беше слаба. Сега Якобо нареди жителите на града да се докарват с десетки в крепостта, за да ги продава като роби.

Освен това разпрати куриери във всички посоки да купуват от други племена редки есенции, които уж му били необходими, за да подобри расата на народа си. Беше оповестил, че вече на никого нямало да се налага да умира от малокръвие, когато с помощта на тези билки успеел да произведе някакъв си серум — какъвто ще да е.

Както изглеждаше, имал е късмет. Едва преди четири дни се завърна куриер от студената Суица и съобщи, че един от планинските народи се съгласил да търгува: Предлагали да разменят търсените есенции срещу петдесет роби, половината, от които трябвало да бъдат здрави моми.

Целите на Якобо не бяха съвсем ясни на Даман. Не разбираше какво имаше предвид онзи с това подобряване. Не разбираше, също и защо Якобо вярва, че някакво си вълшебно питие може да създаде прамайка, чиито деца никога нямало да умират. Знаеше само едно: че пречи на Якобо. Щеше да мине по пътя на всички, които ставаха за ядене. А нямаше никакво желание за това.

Бе поел Милан от своя баща, както си беше обичаят. Баща му бе наследил града и жителите му от своя баща, както този преди това от своя и така нататък — дванайсет поколения след катастрофата, когато огнеметният гняв на боговете се беше стоварил над света.

Преди две и половина луни по време на един набег за плячка в планините воините на Даман бяха намерили Якобо в гнездо на герули. Там се беше приземил при пътуването си до човеците. Воините добре си похапнали в котилото на герулите и после се нахвърлили върху Якобо, без да подозират, че е пратеник на мрачните богове.

Укротил ги със светкавици, които излизали от ръката му и им причинявали страшни болки. Били принудени да му се покорят и го довели в крепостта. Оттогава той беше силният мъж и обещаваше на всички вечен живот. Със силата на божествените си светкавици смаза съпротивата на отделните хора. Сега вече никой не дръзваше да му противоречи. Също и Даман, който след последното наказание можеше да се смята късметлия, че въобще е останал жив.

Но още за колко време — за разлика от флеггето, която току що бе заплатила глупостта си със собствения си живот. Даман наблюдаваше и го побиваха студени тръпки, когато тя, наполовина в пастта на андрона, изсипа готовото си за създаване на поколение тяло върху мършата на тарака. Лепкавите й яйца бяха деликатес не само за чудовището с хитиновата черупка.

Даман отвърна очи от мъртвото насекомо и зарея поглед над кулите на стария град. От преданията знаеше, че преди катастрофата се е наричал Милиано. Намираше се в някаква северна провинция на загиналото царство Италия.

От блясъка на мегаполиса освен мраморната катедрала, домовете на божествата и Театъра, в който някога владетелите слушали пронизителни пения, не беше останало нищо друго. Тук-там стърчаха кухи кули със зеещи отвори на прозорците.