Роналд Хан - Кървавата крепост

— Гениалният ми дух — продължи умопобърканият — измисли план, в който ти играеш водеща роля. — Пое си дълбоко въздух. — Защото настъпи моментът, в който ще разширя властта си! — обясни той с акцент на дълбока убеденост.

Макар че Аруула не го разбра, перспективата да остане и занапред във властта на този луд я ужаси.

— И каква ще е тази роля? — Тя се притисна още по-плътно до стената. Камъкът зад гърба й беше леденостуден.

— Необходима си ми за един опит, мое красиво дете — отвърна Якобо. — Един експеримент, който ще направи верните ми носфери способни да… — Следващите му думи се изгубиха в някакво неразбираемо мънкане. Погледна към тавана, сепна се и изрева, сякаш някой го беше настъпил, и с двете си ръце заудря по някакъв невидим противник. Тогава рязко се успокои отново и дрезгаво изрева една заповед.

Появиха се двама забулени, сграбчиха Аруула отляво и отдясно и я повлякоха със себе си.

Миришеше на гнилост и тление. Завихрилият се прах полепна по устата и носа на варварката и предизвика пристъп на кашлица.

Дърпаха Аруула нагоре по много протрити от ходене стъпала. Преведоха я по някакъв широк коридор и я блъснаха в помещение, където нямаше нищо друго освен една плесенясала сламена постеля. Тук наистина имаше прозорец, но беше толкова високо, че всякакъв опит за бягство беше безнадежден. Аруула видя няколко врати, които водеха към съседни помещения. В камина гореше слаб огън.

— Тук не си сама — каза Якобо. Посочи вратите, после с властно движение на ръката си пропъди Даман и помощниците си в коридора. — Има много жени, но са лош развъден материал.

Той се изсмя и Аруула се запита какво ли е имал предвид с този развъден материал.

— Една си загуби разсъдъка, когато узна за плана ми. Друга се хвърли на двора. — Якобо изфуча язвително. — Селяндури. Погледът му се насочи към Аруула. — При теб веднага се вижда, че си от екстра класа. От теб ще стане великолепна майка за разплод на моите носфери.

„Ти си болен!“ — крещеше вътрешният глас на Аруула. Не й оставаше много, въпреки опасността да се нахвърли върху Якобо. Нямаше намерение да се чифтосва с ужасните, облечени в кожи мъже. По-скоро би умряла.

Якобо трепна внезапно, сякаш ударен с камшик. Ръката му стисна дръжката на камшика.

— Погледни ги тези отвратителни чудовища — изсъска той и посочи чакащите отвън стражи. — Какво представляват? Хора ли са? Демони ли? Изчадия на адска перверзия ли? Казус за традиционната медицина ли? Дали не произхождат направо от ада? Или пък са продукт на предизвиканата от лъчението мутация?

Аруула не познаваше никаква традиционна медицина. Нищо не разбираше и от понятието „предизвикана от лъчението мутация“. Но знаеше, че мъжът с качулката не е с всичкия си. Разбра го по хистеричния му смях.

Преди да успее нещо да го попита, Якобо изкрещя:

— От ада ли? Не, не! Скоро ще научиш истината, малката! Но знанието ти няма да ти свърши никаква работа! — И при съпровода на ръмжащ смях отново зананася удари по някакъв въображаем противник, докато Даман влезе в помещението и попита нещо на своя скърцащ език.

— Ах, да го вземат дяволите! — извика Якобо. Обърна се уплашено и Аруула видя в дясната му ръка черна пръчка, която й напомняше за странния фенер на Маддракс. Насочи я към Даман, който издаде уплашени гърлени звуци и вдигна ръце, за да се предпази.

От ръката на Якобо със силно пращене изскочиха тънки белезникавосини мълнии. Улучиха гърдите на Даман и той, сякаш поразен от юмрук, отхвръкна назад и блъсна гърба си в стената.

Якобо се обърна към Аруула, която, пребледняла от уплаха, се беше отдръпнала в края на сламената постеля.

— Не са съвършени — изхриптя Якобо, а от устните му хвърчеше бяла пяна. — Но аз ще ги направя съвършени! И ти ще им бъдеш майка!

Мат напрегнато се взираше в дебелата тръба, която стърчеше отдясно на каналната шахта. Някакво странно стържене събуди любопитството му.

Най-напред долови воня, която беше толкова противна, че стомахът му почти се обърна. После чу мляскане, като че ли по хлъзгавия под към него се носеше някаква ленива, тромава маса.

Когато щракна запалката и освети вътрешността на тръбата, косата му се изправи. Не беше се излъгал.

Също и очите на Голан се ококориха от ужас. На светлината пред тях се появи нещо. Мат хвърли само един бърз поглед към чудовището, тогава сграбчи Голан за яката и сякаш преследвани от фурии, побягнаха по канала.

— Ужасно! — простена Голан, когато, задъхани, направиха почивка на сто метра по-нататък. — Какво е това чудовище, Маддракс?