Роналд Хан - Кървавата крепост

Рива му разказа всичко от начало до край. Спяла в дома на родителите си, когато я събудило някакво дрънчене. Скочила от леглото, за да погледне през прозореца. Тогава някой я сграбчил и с нея скочил надолу по стълбището. Видяла майка си да лежи безжизнена на пода, а баща й избягал от дома. Един от забулените го преследвал.

Тогава Рива загубила съзнание. Когато се събудила, някой я носел през мрачни коридори. Станало й ясно, че се намира в крепостта. Озовала се в тъмница.

— Там бях една нощ и един ден. После поискаха да ме отведат горе. Тогава избягах. — Нервите й не издържаха. Започна неудържимо да хлипа. — Тук има и един човек. Видях го. Мисля, че той управлява носферите. — Тя закри лицето си с ръце.

— Човек ли? — попита Мат изненадано. Погледна Голан. — Какво означава това?

— Носфрите не са хора — каза Голан.

— Не са ли хора? — повтори Мат като ехо. — А какво са тогава?

Голан се изчерви.

— Аз… не знам. — Преглътна нервно, после посочи пода. Някои говорят, че идвали от глъбините. От подземния свят.

— Трябва да се махаме оттук! — настоя Рива. — Ще ме търсят!

Мат хвърли един поглед към Голан. И двамата знаеха, че им остава един-единствен изход — през трупа на забуления по едно стълбище нагоре. От другата страна ги очакваше гигантският охлюв.

Мат обхвана с ръка раменете на Рива и я затегли със себе си. Голан ги следваше по петите.

Доста време вървяха необезпокоявани. По извита стълба се изкачиха два или три етажа нагоре, докато стигнаха до някакъв прозорец. Когато Мат погледна през него, на намиращия се под тях двор съгледа неколцина носфери, които стояха около пращящ огън и се грееха. Изглежда на тези типове постоянно им беше студено. Не се виждаше никоя от жертвите им.

— Могат да ни надушат — прошепна възбудено Рива. В името на Вудан, трябва да излезем оттук!

— Не можем да се промъкнем покрай чудовището — каза Голан и посочи стълбището надолу. — То пази на вратата.

Рива изтръпна.

— Какво чудовище?

Мат му хвърли сърдит поглед. Не беше необходимо допълнително да се наплашва момичето.

— Някакъв вид охлюв — каза той. — Но не се безпокой, ние сме му преградили пътя.

Не се създаде впечатление, че думите му са успокоили Рива. Но сега това беше най-малката му грижа. По-голямо предимство имаха първо затворниците, а с тях и Аруула, а после — да се намери път за бягство от крепостта.

— Нататък! — изкомандва той.

Сега в двора се чуваха команди. Отдръпнаха се от прозореца и продължиха да се изкачват по стълбището, докато стигнаха до някакъв таван — огромно помещение, в което бяха натрупани всякакви вехтории. Мат потърси с присвити очи някаква капандура. Накрая откри една. Трябваше да стъпи на един сандък, за да я отвори.

Докъдето стигаше поглед, се простираха плоски покриви. Мат се изтегли нагоре и огледа внимателно за стражи, но такива не откри.

— Не се страхувай, Рива — прошепна той през прозорчето и протегна ръката си към нея.

Рива се подчини. Трепереше от страх, но го направи. Голан я последва. Първо подаде на Мат арбалета си и тогава се покатери.

Духаше студен вятър. Дъждът беше престанал. На небето се показаха безоблачни места. Мат наблюдаваше блещукащия небесен свод и си мислеше за Аруула. Не можеше да напусне крепостта, преди да я е намерил! Освен това при затворниците беше и годеницата на Голан. Мат се учудваше, че придружителят му не я е споменал отново… Та нали тя беше причината да се промъкне в крепостта.

Вървяха на изток, далеч от страната, под която се намираше каналната шахта, и с всяка крачка у Мат се засилваше чувството, че изоставя спътницата си в беда.

Дилемата му нямаше да продължи дълго. След около двайсет метра подът под тях рязко поддаде! Мат успя единствено да потисне вика си, после през появилата се дупка се понесе в черната като нощта бездна, някъде си удари главата и загуби съзнание.

Луната беше ниско и хвърляше сенките на дърветата над жълтокафявите води на Олания. Някаква готова да хвърли яйцата си муха с жужене правеше кръгове над блатясалата река. Насекомото беше дълго един лакът и острият му поглед претърсваше околността. Искаше да открие топла мърша, та после ларвите да могат да се хранят с нея.

Даман стоеше на прозореца и разтриваше болящия го череп. Последиците от мълнията го измъчваха, когато от най-горния етаж на крепостта наблюдаваше флеггето и потръпна, когато прелетя към брега на мочурливата река. Беше съгледала мъртъв млад тарак, над който се беше надвесил триметров андрон. Но флеггетата стояха по-ниско от андроните, тъй като челюстите им не можеха да проникнат през хитиновата им черупка.