Робърт Хайнлайн - Неприятната професия на Джонатан Хоуг

— Хм. Изглежда сте успели, и то дотолкова, че чак не е за вярване. Кажете, използваха ли хипноза при лечението ви?

— Нямам никаква представа.

— Сигурно са използвали. Ти как смяташ, Син? Дали е възможно?

— Възможно е — кимна съпругата му. — Постпсихоза. Пет години след лечението той, колкото и да се мъчи, не би могъл изобщо да се сети за работата си след работно време. Това обаче ми се струва много стара терапия.

Рандъл бе доволен. Тя се занимаваше с психологичните въпроси. Дали вземаше отговорите от нейното твърде продължително следване или направо от подсъзнанието си, той нито знаеше, нито искаше да знае. Важното е работата да върви.

— Безпокои ме още нещо — добави той. — Пет години сте я карали така очевидно, без да знаете къде и как работите. Откъде се взе това внезапно силно желание да узнаете?

Той им разказа историята за спора на вечерята, за странната кал под ноктите му и за несговорчивия лекар.

— Страх ме е — призна отчаяно той. — Бях убеден, че е кръв. А сега знам, че е нещо… по-лошо.

Рандъл го погледна.

— Защо?

Хоуг облиза устни.

— Защото… — той млъкна — изглеждаше безпомощен. — Вие нали ще ми помогнете?

Рандъл се изправи.

— Това не е по моята част — рече той. — Имате нужда от помощ, така е, но ви трябва помощ от психиатър. Амнезията не е по моята част. Аз съм детектив.

— Но аз искам именно детектив. Искам да ме наблюдавате и да разберете с какво се занимавам.

Рандъл понечи да откаже — прекъсна го жена му.

— Сигурна съм, че можем да ви помогнем, мистър Хоуг. Може би ще трябва да се срещнете с психиатър…

— О, не!

— … Ала щом искате да бъдете следен — ще бъдете.

— Това не ми харесва — рече Рандъл. — Той няма нужда от нас.

Хоуг постави ръкавиците си на масичката и бръкна във вътрешния си джоб.

— Няма да съжалявате за положения труд. — Той започна да брои банкнотите. — Нося само петстотин — рече той плахо. — Достатъчно ли са?

— Достатъчно са — отвърна му тя.

— За предварителен хонорар — добави Рандъл. Той взе парите и ги пъхна в страничния джоб на сакото си.

— Между другото — продължи той, — щом не знаете с какво се занимавате през работно време и не си спомняте нищо освен болницата, тогава откъде получавате пари? — той се постара да придаде на гласа си нехаен тон.

— О, плащат ми всяка неделя. Двеста долара в брой.

Когато той си отиде, Рандъл подаде парите на жена си.

— Какви красиви хартийки — рече тя, като ги оглади с длан и грижливо ги сгъна. — Теди, защо се опитваше да развалиш работата?

— Аз ли? Не съм… само вдигах цената. Старата игра „бягай по-наблизо“.

— Така си и помислих. Но ти за малко да преиграеш.

— Невъзможно. Знаех, че мога да разчитам на теб. Ти никога не би го оставила да си излезе от къщата дори с един цент в джоба.

Тя се усмихна щастливо.

— Ти си свестен мъж, Теди. И ние с теб толкова много си приличаме. И двамата обичаме парите. Доколко повярва на неговата история?

— На нито една дума.

— Нали няма да го следиш лично ти?

— А защо не? Защо да плащам по десет долара на ден на някое бивше ченге, за да обърка работата?

— Теди, тази работа не ми харесва. Откъде-накъде ще иска да плаща толкова много… — тя размаха банкнотите… — за да те води за носа ли?

— Това именно ще разбера.

— Трябва да си предпазлив. Спомняш ли си бандата на червенокосите? 2 2 От едноименен разказ на Артър Конан Дойл. Б.пр.

— Червенокосите… О, пак Шерлок Холмс. Не ставай дете, Синтия.

— Той ще ми каже. Ти не се вдетинявай. Този дребосък е сатана .

Тя излезе от стаята и скри парите. Когато се върна, го завари коленичил до креслото, в което бе седял Хоуг — инжектираше графитен прах. Той вдигна поглед при влизането й.

— Син…

— Кажи, умнико.

— Да си пипала това кресло?

— Естествено не съм. Преди той да дойде, избърсах, както обикновено, страничните облегалки.

— Не те питам за това. Пипала ли си го, след като той си отиде? Той изобщо сваля ли си ръкавиците?

— Чакай малко. Да, сигурна съм, че ги свали. Погледнах му ноктите, когато разправяше онези измишльотини за тях.

— Аз също видях, но исках да се уверя, че не съм откачил. Погледни политурата.

Тя огледа полираните облегалки, покрити сега с тънък слой сивкав прах. Повърхността беше безупречно гладка — никакви отпечатъци от пръсти.

— Сигурно изобщо не ги е докосвал… Не, не, докосна ги, аз го видях. Когато каза „Страх ме е“ — той впи пръсти и в двете облегалки. Спомням си, че забелязах как силно посиняха кокалчетата на пръстите му.