Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Тялото беше бяло като хартия. Кръвта винаги се събира в най-ниските точки на трупа. В този случай тъмните, пурпурни синини следваше да са се образували отзад, по ръцете, краката и по гърба. Те обаче липсваха. В човека не бе останала достатъчно кръв, че да образува синини. Който и да бе убиецът, беше го пресушил до капка. Вкусен до последната капка? Преборих се с желанието да се усмихна и загубих. Ако човек прекарва много време в оглед на трупове, развива странно чувство за хумор. Налага се, иначе се побъркваш като Лудия Заек.

— Какво му е смешното? — стресна ме нечий глас.

Подскочих и се обърнах.

— Боже, Зербровски, не се прокрадвай така зад гърба ми!

— Да не би яката корава убийца на вампири да се плаши от сенки? — ухили ми се той. Несресаната му кестенява коса стърчеше на три различни страни, сякаш бе забравил да я мине с гребена. Вратовръзката му висеше над светлосинята риза с подозрителния цвят на пижама. Кафявото сако и панталони изобщо не си отиваха с нея.

— Хубава пижамка!

Той сви рамене:

— Имам и комплект с малки влакчета по него. Кати смята, че е много секси.

— Съпругата ти си пада по влакове? — попитах аз. Усмивката на Зербровски се разшири.

— Ако ги нося аз…

Поклатих глава:

— Знаех си, че си перверзен тип, но пижамки за малки дечица… това наистина е гадно!

— Благодаря! — все още усмихнат, той погледна трупа. Усмивката му избледня. Кимна по посока на мъртвеца. — Как ти се струва това?

— Къде е Долф?

— Вътре в къщата с дамата, която намерила тялото… — той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се залюля на пети. — Тя го приема доста навътре. Сигурно е първият труп, който вижда извън ковчег.

— Да ти кажа, нормалните хора се любуват на трупове само вътре в ковчезите, Зербровски.

Той се залюля по-силно на пети и спря рязко.

— Нямаше ли да е гот да сме нормални?

— Понякога — съгласих се аз.

Зербровски се ухили.

— Аха, знам какво имаш предвид… — извади от джоба на сакото си тефтерче с такъв вид, сякаш някой го е мачкал между пръстите си.

— Уф, Зербровски!

— Хей, все пак си е хартия! — той се опита да приглади бележничето, но накрая се отказа. Вдигна химикалката над намачкания лист. — Сега ме просветли, о, наша експертке по свръхестественото!

— И да се налага да повтарям всичко пред Долф? Предпочитам да го правя само веднъж и да ида да си легна.

— Да бе, и аз така. Защо смяташ, че не съм си съблякъл пижамата?

— А аз си помислих, че е някаква нова модна тенденция…

Зербровски ме изгледа:

— Мм-хъ.

Долф излезе от къщата. Вратата изглеждаше прекалено малка, за да мине през нея. Той е почти два метра на ръст и с телосложение на кечист. Черната му коса е подкастрена плътно по черепа и ушите му стърчат от двете страни на лицето. Но Долф не се интересува особено от мода. Вратовръзката му беше здраво стегната върху яката на бялата риза. И той, също като Зербровски, бе измъкнат насила от леглото, но изглеждаше чист и свеж, и извънредно делови. Все едно по кое време му звъннеш, той винаги е готов да хукне на работа. Професионално ченге чак до чорапите.

Е, та защо Долф оглавяваше най-непопулярния полицейски отряд в цял Сейнт Луис? Наказание за нещо, поне за това бях сигурна, но никога не съм питала за какво точно. Сигурно няма и да попитам. Негова работа си е. Ако искаше да зная, щеше да ми каже.

В началото Отрядът бил създаден за утеха на либералите. Тъй де — вижте, правим нещо по въпроса със свръхестествените престъпления. Но Долф бе взел работата и хората си на сериозно. През последните две години бяха разрешили повече престъпления със свръхестествена природа, отколкото който и да е друг полицейски отряд в страната. Бяха го канили да изнася лекции пред други полицейски отряди. Дори два пъти го бяха пращали в съседни щати.

— Е, Анита, да те чуем!

Такъв си е Долф — никакви встъпителни думи.

— Леле, Долф, и аз се радвам да те видя!

Той само ме изгледа изпод вежди.

— Добре, добре… — коленичих от другата страна на трупа, така че да мога да показвам, докато говоря. Няма нищо по-добро от визуалните помагала, за да прокараш гледната си точка. — Обикновеното измерване показва, че от този човек са се хранили поне три различни вампира.

— Но? — уточни Долф. Умът му е като бръснач.

— Но смятам, че всяка една рана е нанесена от различен вампир.

— Вампирите не ловуват на глутници.

— Обикновено са ловци-единаци, но не е задължително.

— И какво би ги принудило да ловуват в глутница? — поинтересува се ченгето.