Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

— Знаеш какво значи — обади се Рубенс.

— Не — отвърнах. — Не знам…

Напротив — знаех, само че той трябваше да го каже на глас.

— ХСВ се провали в опита да дискредитира вампирите чрез медийната и политическата машина. „Хората преди всичко“ ще се задоволи просто с изтребването им до крак.

Усмихнах се над ръба на чашата си за кафе:

— Тоест, каните се да избиете до крак де що има вампири в САЩ?

— Точно това е целта.

— Това си е убийство.

— Ти си убивала вампири. Наистина ли смяташ, че е убийство?

Беше мой ред да си поема дълбоко дъх. Преди няколко месеца бих казала с чисто сърце „не“. Но сега… сега просто не знаех.

— Вече не съм сигурна, господин Рубенс.

— Ако новият законопроект бъде приет, госпожице Блейк, вампирите ще получат право на глас! Това не те ли плаши?

— Да — съгласих се аз.

— Тогава ни помогни!

— Стига си обикалял около темата, Рубенс, просто ми кажи какво искаш.

— Много добре, тъй да бъде. Искаме да научим дневното убежище на Господаря вампир на града.

Просто го зяпах в течение на няколко секунди.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно сериозно, госпожице Блейк.

Не успях да сдържа усмивката си:

— И какво те кара да мислиш, че знам къде си почива Господаря на града денем?

Ингър отговори наместо Рубенс:

— Е, стига де, госпожице Блейк. Ако ние можем да признаем открито, че приканваме към убийство, то вие можете да признаете, че познавате Господаря… — усмивката му беше извънредно мила.

— Кажете ми откъде сте получили тази информация и може би ще я потвърдя, а може и да я отрека.

Усмивката му се разшири съвсем малко:

— Сега кой обикаля около темата, а?

Прав беше.

— Ако кажа, че познавам Господаря, тогава какво?

— Дай ни мястото му за дневен отдих — отвърна Рубенс. Беше се навел напред — с нетърпелив, почти похотлив поглед в очите. Не останах поласкана. Не го разгарях аз. Възбуждаше го мисълта да наниже Господаря на кол.

— И откъде знаете, че Господаря е мъж!

— Имаше една статия в „Пост диспач“. Внимателно избягваха името, но тварта определено бе от мъжки пол — обясни Рубенс.

Запитах се как ли би му харесало на Жан-Клод да го наричат „твар“. По-добре никога да не разбера.

— Значи, давам ви адреса, отивате там и какво набучвате му кол в сърцето?

Рубенс кимна. Ингър се усмихна. Поклатих глава.

— Не, не мисля, че ще стане.

— Няма да ни помогнеш? — поинтересува се Рубенс.

— Не. Просто не знам дневното убежище — бях облекчена от възможността да кажа истината.

— Лъжеш, за да го защитиш — отвърна гостът ми. Лицето му бе започнало да потъмнява; на челото му се оформиха няколко дълбоки бръчки.

— Наистина не го знам, господа. Ако искате да ви вдигна зомби, можем да си поговорим още. Инак… оставих края на изречението да увисне във въздуха и им се усмихнах възможно най-професионално. Не ми се сториха впечатлени.

— Ние приехме да се срещнем с вас в този нечовешки час, и плащаме солидна такса за консултацията. Ще ми се да мисля, че срещу това ще получим поне любезност!

Много ми се искаше да възразя: „Вие започнахте първи“, но щеше да прозвучи детински.

— Предложих ви кафе. Отказахте.

Гримасата на Рубенс се задълбочи, около очите му се появиха гневни бръчици.

— С всичките си… клиенти ли се отнасяш по този начин?

— Когато се срещнахме предишния път, ти ме нарече зомбилюбива кучка. Нищо не ти дължа.

— Ти ни взе парите!

— А, не, шефът ми ги е взел.

— Срещнахме се тук призори, госпожице Блейк. Би могла поне да ни посрещнеш!

Изобщо не изгарях от желание да се срещам с Рубенс, ако ставаше на въпрос, но след като Бърт му беше взел парите, един вид ми го беше натикал в гащите. Аз си насрочвам срещите по изгрев, след края на нощната ми работа и преди да си легна. Така мога да се прибера вкъщи и да си получа осемте часа непрекъснат сън. Нека сънят на Рубенс бъде нарушен!

— А можеш ли да научиш къде почива през деня Господаря? — поинтересува се Ингър.

— Вероятно, но ако го сторя, няма да ви го издам.

— Защо не? — попита той.

— Защото тя е на негова страна — заяви Рубенс.

— Стига, Джереми!

Дребосъкът отвори уста да възрази, но Ингър заяви:

— Моля те, Джереми, заради каузата!

Рубенс видимо се пребори да овладее гнева си и успя да го преглътне. Самоконтрол!

— И защо не, госпожице Блейк? — погледна ме сериозно Ингър, любезната искрица в очите му се топеше като лед на слънце.

— Убивала съм вампири повелители и преди, но нито един — с кол.