Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Свободна? Свободна ли бях? Взирах се в Ричард.

— Не може да е толкова лесно!

Той се засмя:

— На това ли му викаш лесно?

Вдигнах очи и се усмихнах.

— Добре де, не беше лесно, но не мислех, че като изключим смъртта, нещо друго би могло да разкара Жан-Клод от гърба ми!

— Щастлива ли си, че белезите ги няма?

Понечих да кажа: „Разбира се!“, но се спрях. В изражението на Ричард имаше нещо много сериозно. Той знаеше какво означава да ти се предлага власт. Да бъдеш заедно с чудовищата. Можеше да е и ужасно, и прекрасно.

Накрая отвърнах:

— Да.

— Наистина?

Кимнах.

— Не ми се струваш особено ентусиазирана!

— Знам, че би следвало да подскачам от радост, но просто се чувствам изпразнена.

— Преживя доста през последните няколко дни. Полага ти се да си малко объркана.

Защо не бях щастлива, че съм се отървала от Жан-Клод? Защо не бях облекчена, че вече не съм ничий човешки слуга? Защото щеше да ми липсва? Глупаво. Смешно. Вярно.

Когато ти стане твърде трудно да мислиш за нещо, мисли за нещо друго.

— Значи сега всички знаят, че си върколак.

— Не.

— Нали си бил в болница, а вече си се оправил. Смятам, че биха се досетили!

— Жан-Клод ме държа скрит, докато се оправих. Това ми е първият ден на крак и на свобода.

— Колко време съм била в безсъзнание?

— Една седмица.

— Шегуваш се!

— Беше в кома три дни. Докторите още не знаят какво те е накарало да започнеш да дишаш самостоятелно.

Значи бях отишла ей толкова близо до голямото Отвъд. Не си спомнях нито тунел със светлина, нито успокоителни гласове. Чувствах се измамена.

— Не си спомням.

— Беше в безсъзнание — не се очаква да помниш.

— Седни, преди да ми се изкълчи врата да гледам нагоре към теб!

Ричард си придърпа стол и седна до леглото с усмивка. Беше приятно да ми се усмихва.

— Значи си върколак.

Той кимна.

— Как стана това?

Той се втренчи в пода, после вдигна очи. Изражението му бе тъй сериозно, че съжалих, задето съм попитала. Очаквах някаква страховита история за преживяно ужасно нападение.

— Ами, улучих лоша партида серум срещу ликантропия.

— Какво си направил?

— Чу ме добре. — Той изглеждаше притеснен.

— Кофти ваксина значи?

— Да.

Усмивката ми ставаше все по-широка и по-широка.

— Не е смешно — намекна Ричард.

Поклатих глава.

— Не, не е… — Знаех, че очите ми блестят и вложих всички сили да не се разсмея на глас. — Трябва да признаеш обаче, че е много иронично!

Върколакът въздъхна:

— Така ще те заболи. Давай, смей се!

Така и направих. Смях се, докато не ме заболя и Ричард се присъедини към мен. Смехът също е заразен.

По-късно същия ден пристигнаха дузина бели рози с бележка от Жан-Клод. На нея пишеше: „Свободна си от мен, ако така решиш. Но се надявам, че искаш да ме видиш не по-малко, отколкото аз — теб. Само от теб зависи. Жан-Клод“.

Дълго време се взирах в цветята. Накрая накарах една сестра да ги подари на някой друг или да ги изхвърли, въобще — да прави с тях, каквото си реши. Просто исках да ми се махнат от очите. Така значи, все още бях привлечена от Жан-Клод. Може би дори, в някое тъмно ъгълче на душата си, мъничко го обичах. Нямаше никакво значение. Любовта към чудовищата винаги свършва зле за хората. Това е природен закон.

Което ме връща към Ричард. Той беше едно от чудовищата, но поне бе жив. Значително подобрение спрямо Жан-Клод. А беше ли той по-малко човек от мен самата: кралица на зомбитата, убийца на вампири, некромант? Коя бях аз, та да се оплаквам?

Не знам какво бяха направили с всичките телесни части, но никой полицай не дойде да разпитва за тях. Независимо дали бях спасила града или не, това все пак си оставаше убийство. Според закона Оливър не бе сторил нищо, с което да си заслужи смъртта.

Излязох от болницата и се върнах на работа. Лари се задържа. Учи се как да ловува вампири, Бог да му е на помощ.

Ламията наистина се оказа безсмъртна. Което, предполагам, означава, че ламиите не са измрели. Вероятно просто винаги са си били редки. Жан-Клод й извади зелена карта и я нае на работа в „Циркът на прокълнатите“. Не знам дали й позволи да се размножава или не. След излизането си от болницата не съм доближавала до „Циркът“.

Ние с Ричард най-сетне излязохме на първата си среща. Задоволихме се с нещо относително традиционно — вечеря и кино. Ще ходим на пещера другата седмица. Той обеща да няма подводни тунели. Устните му са най-меките, които някога съм целувала. Е, какво, расте му козина веднъж месечно. Никой не е съвършен.