Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Събудих се, втренчена в мръснобял таван. Известно време просто мигах срещу него. Слънцето чертаеше топли квадрати по одеялото. Леглото имаше метални перила. В ръката ми бе забита иглата на интравенозна система.

Болница — значи не бях мъртва. Каква изненада!

На масичката до леглото имаше цветя и цял наръч лъскави балони. Лежах известно време, наслаждавайки се на факта, че не съм мъртва.

Вратата се отвори и в началото виждах само огромен букет цветя. След това те се спуснаха надолу и ето ти го Ричард.

Мисля, че спрях да дишам. Можех да усетя пулсирането на кръвта във вените ми. В главата ми се разнасяше тихо бучене. Не, нямаше да припадна. Никога не припадам. Най сетне успях да кажа:

— Ти си мъртъв.

Усмивката му избледня.

— Не, не съм.

— Видях как Оливър ти разкъса гърлото! Виждах го пред себе си като втори наслагващ се образ. Виждах го как се дави и умира. Открих, че мога да седна. Стегнах се и иглата на системата се размърда под кожата ми, а лепенката се опъна. Истинско беше. Нищо друго не ми изглеждаше реално.

Ричард вдигна ръка към гърлото си, след това се овладя. Преглътна с такова усилие, че дори аз го чух.

— Видя как Оливър ми разкъсва гърлото, но това не ме уби.

Взирах се в него. На бузата му нямаше лепенка. Малкото порязване се бе излекувало.

— Никой човек не би могъл да преживее подобно нещо — казах тихо.

— Знам… — Той изглеждаше невероятно тъжен, когато го каза.

Паника стегна гърлото ми така, че не можех да си поема дъх.

— Какво си ти?

— Ликантроп.

Поклатих глава:

— Знам как усещам ликантропите и как се движат. Ти не си такъв.

— Напротив.

Продължих да клатя глава.

— Не.

Той дойде по-близо до леглото. Държеше цветята несръчно, сякаш не знаеше какво да прави с тях.

— Аз съм втори в йерархията след водача на глутницата. Мога да мина за човек, Анита. Добър съм в това!

— Ти ме излъга.

Ричард поклати глава:

— Не исках.

— Тогава защо го направи?

— Жан-Клод нареди да не ти казвам.

— Защо?

Върколакът сви рамене:

— Според мен, защото знаеше, че няма да ти хареса. Ти не прощаваш измамата. Той го знае.

Дали Жан-Клод би съсипал с умисъл потенциалната връзка между Ричард и мен? Аха.

— Ти ме попита с какво ме държи Жан-Клод. Ето с това. Водачът на глутницата ми ме прати при него, при условие че никой няма да открие какво съм аз.

— Защо да си толкова специален?

— Не позволяват на ликантропите да обучават деца, пък и когото и да било друг, ако става въпрос.

— Ти си върколак.

— Това не е ли по-добре, отколкото да съм мъртвец?

Очите му все още бяха идеално кафяви. Къдрите се спускаха около лицето му. Исках да го помоля да седне, да ме остави да прокарам пръсти през косата му, да я отметна назад от прелестното му лице…

— Аха, доста по-добре е, отколкото да си мъртвец.

Той издиша така, сякаш бе затаил дъх. Усмихна се и ми подаде цветята.

Взех ги, понеже не знаех какво друго да направя. Бяха червени карамфили.

Карамфилите ухаеха като сладка-подправка. Ричард беше върколак. Втори по ред след водача на глутницата. Можеше да минава за човек. Взирах се в него. Протегнах ръка към него. Той я пое и дланта му бе топла, плътна и жива.

— Сега, след като установих защо ти не си мъртъв, защо не съм мъртва аз?

— Едуард ти правеше сърдечен масаж, докато не пристигна линейката. Докторите нямат представа какво е накарало сърцето ти да спре, но няма видими проблеми.

— Какво казахте на полицията за всичките онези трупове?

— Какви трупове?

— О, стига де, Ричард!

— По времето, когато пристигна линейката нямаше излишни трупове.

— Публиката видя всичко.

— Да, но кое беше истина и кое — илюзия? Полицията получи стотици различни версии от публиката. Подозират, но не могат да докажат нищо. „Циркът“ е затворен, докато властите не се уверят, че е безопасен.

— Безопасен ли? — засмях се аз.

Ричард сви рамене:

— Е, поне толкова безопасен, колкото винаги е бил.

Издърпах ръка от хватката му и с две ръце поднесох букета към лицето си, за да го помириша отново.

— А Жан-Клод… жив ли е?

— Да.

Заля ме огромна вълна на облекчение. Не исках да е мъртъв. Не исках Жан-Клод да е мъртъв. Мамка му.

— Значи все още е Господар на града. А аз все още съм обвързана към него.

— Не — отвърна Ричард. — Жан-Клод ми каза да ти предам следното. Свободна си. Белезите на Алехандро един вид са анулирали неговите. Не можеш да служиш на двама господари, така каза той.