Дашиъл Хамет - „Златната подкова“

Не успях да зърна в тълпата луничавия Горман, но мернах ръбатото лице на Хупър, наш детектив от Лос Анджелес, когото явно ми бяха изпратили за втори помощник. В далечния край на бара Кюпи се наливаше с някакъв благодушен чичко с вид на женен мъж, отпуснал му края. Тя ми кимна, но не изостави клиента.

Желязната кука ми хвърли намусен поглед и ми подаде бирата, която си поръчах. Тогава влязоха четиримата юнаци, дето ги бях наел за по петарка. Те свършиха работа за десет пъти повече!

Отначало вървяха, взираха се през тютюневия дим в лицата на хората и щом някой ги погледнеше, му обръщаха гръб. Скоро филипинецът забеляза, че зад бара стои човекът, който им бях описал. Подскочи от радост, че го е открил, но щом видя, че Желязната кука го гледа подозрително, се обърна и се направи на разсеян. Другите трима също забелязаха Желязната кука и започнаха да му хвърлят дълги потайни погледи, които само слепец нямаше да види. Желязната кука не беше сляп.

Филипинецът се обърна към мен, кимна ми рязко и се заизмъква бързо-бързо към вратата. Другите обърнаха питиетата си на екс и зачакаха да уловят погледа ми. Аз се забавлявах с надписа, който висеше на стената над рафтовете с бутилките:

Опитвах се да преброя колко лъжи има в тези десет думи и стигнах до четири, с добри шансове да открия още, когато единият от моите съучастници — гъркът, се изкашля гръмовно, за да привлече вниманието ми. И това на Желязната кука, който в този момент минаваше край нас с тирбушон в ръка и със зачервено лице.

Погледнах към моите помощници. За да не рискуват пак да се заблея нанякъде, те побързаха да ми кимнат едновременно, което не можеше и не остана незабелязано на двайсет метра околовръст. После скочиха от високите столове пред бара и хукнаха към изхода, по-далеч от грозника с дългия врат и от неговия тирбушон.

Допих си бирата, излязох от кръчмата и завих зад ъгъла. Четиримата стояха там и ме чакаха.

— Запомнихме го! Ще го разпознаем! — занадвикваха се те в хор.

— Браво! — похвалих ги. — Справихте се без грешка. Родени сте за детективи. Ето ви хонорара. Сега ме чуйте: ако съм на ваше място, повече няма да стъпя в тази кръчма. Действахте много тайно, страхотни бяхте, но онзи може да заподозре нещо. Така че по-добре не рискувайте.

Те грабнаха банкнотите и изчезнаха, преди да съм свършил.

Малко преди два през нощта в хотелската ми стая в Сан Диего дойде Хупър.

— Желязната кука изчезна веднага след като ти си тръгна. Горман е по петите му — докладва той. — По-късно мацето отиде в една кирпичена къща на края на града и не е излизала, докато тръгнах за насам. Дори не запали лампа.

Горман не се появи тази нощ.

В десет часа сутринта ме събудиха, за да ми предадат телеграма. Беше изпратена от Мексикали и гласеше:

Това беше добра новина. Онзи с длъгнестия врат се беше хванал на въдицата — помислил е четиримата комарджии за свидетели и е решил, че са го разпознали.

Желязната кука всъщност бе извършил убийствата и сега искаше да се скрие.

Тъкмо изхлузвах пижамата си и грабнах костюма, когато момчето от рецепцията ми донесе друга телеграма. Беше от О’Гар, чрез агенцията:

Събудих Хупър по телефона.

— Върни се в Тихуана — наредих му. — Не изпускай от очи къщата, в която остави мацката снощи, освен ако не я мернеш в „Златната подкова“. Чакай, докато се покаже. Върви след нея и щом се свърже с един висок рус англичанин, поеми него. Той е някъде под четирийсетте, висок, със сини очи и златиста коса. Не се оставяй да те подведе — сега той движи далаверата. Аз също тръгвам натам. Ако остана с англичанина и тя се чупи, тръгваш след нея, но иначе следиш него.

Облякох се, закусих набързо и хванах превоз за Тихуана. Момчето караше доста бързо, но въпреки това при Палм Сити самотен двуместен открит автомобил ни изпревари като пътен знак. Зад кормилото му седеше Ашкрафт.

По-късно видях колата да стои празна пред кирпичената къща. На близкия ъгъл Хупър се правеше на подранило пиянде и разговаряше с двама индианци, издокарани в униформи на мексиканската армия.

Похлопах на вратата.

— Кой е? — чух гласа на Кюпи.

— Моя милост — Паркър. Чух, че Ед се бил върнал.

— О! — възкликна тя. Пауза. — Влизай.

Отворих вратата и пристъпих. Англичанинът се бе отпуснал на един стол. Десният му лакът бе подпрян на масата, а ръката му се спотайваше в джоба на сакото. Ако в него имаше пистолет, той бе насочен право срещу мен.