Дашиъл Хамет - „Златната подкова“

— Отиваш в Тихуана и засядаш в кафене „Златната подкова“. Има там едно маце, дето си проси пиене — нисичко, с къдрава кестенява коса, кафяви очи и лице, кръгло като тиган. Има ъгловати рамене и уста да глътне вафла напряко. Иначе е симпатяга, не може да не я забележиш, викат й Кюпи. Ще я следиш. Пази се, гледай да не ти налети. Давам ти един час аванс. После ще дойда там да говоря с нея. Искам да знам какво ще направи, като си тръгна и през следващите няколко дни. Търси ме вечер в хотела, не пращай съобщения другаде.

Казах му името на хотела и номера на моята стая. Разделихме се и слязох на площада. Там поседях на една пейка около час. После отидох до ъгъла и се преборих за място в една кола до Тихуана.

Пропътувах двайсетте километра сред прахоляк и по петима пътници, наблъскани на седалка за трима. Спряхме за малко само пред имиграционната служба и слязох точно пред входа на хиподрума. Гонките бяха започнали вече, но тълпи от хора продължаваха да прииждат. Обърнах гръб на входа и тръгнах към колоната от маршрутни таксита, паркирани пред голямото дървено казино „Монте Карло“. Качих се в едно от тях и отпраших към града.

Улиците на Тихуана пустееха. Почти всички жители се бяха изнесли на надбягванията. Когато влязох в „Златната подкова“, най-напред видях луничавото лице на Горман, който жулеше кактусова ракия. Дано може да носи, рекох си. Иначе след три-четири чаши ферментирал кактус няма да проследи и костенурка.

Тайфата в кръчмата ме посрещна като стар авер. Дори келнерът със зализания перчем ми хвърли една усмивка.

— Да сте виждали Кюпи? — попитах направо.

— Вие с Ед да не сте й ортаци? — ухили се насреща ми едра шведка. — Ще ида да я потърся.

В този момент Кюпи влезе през задния вход и се нахвърли да ме прегръща и целува като кутре, което дълго време не е виждало господаря си.

— Пак на запой ли идваш?

— Не — отвърнах и я поведох към една маса. — Този път съм по работа. Къде е Ед?

— На север. Жена му хвърлила топа, та отиде да събере останките.

— Съжаляваш ли?

— Хич даже. Та нали татенцето ще лапне големите мангизи.

Погледнах я изкосо, уж загрижен за нея.

— И си мислиш, че Ед ще ги изсипе пред тебе?

Очите й потъмняха.

— Какви ги плещиш бе?

Усмихнах се с вид на многознайко.

— Има две възможности оттук нататък — запророкувах. — Или Ед ще те зареже, което се върти в главата му от известно време, или ще му трябва някое маце, което може да прежали, за да отърве въжето…

— Гаден лъжец!

Дясното й рамо опираше до моето ляво. Забелязах как нейната лява ръка се плъзва под късата пола. Силно я блъснах по-далеч от мен. Тя залитна и ножът, който вече стискаше, се заби здраво отдолу на масата. Беше с дебело острие и тежест за точно хвърляне.

Краката на Кюпи полетяха нагоре и едното й токче ме ръгна в кокалчето. Пресегнах се зад гърба й и притиснах лакътя й към тялото тъкмо преди да освободи ножа от дървото.

— К’во става тука, мамицата му?

Вдигнах очи.

От другата страна на масата як мъжага ме гледаше злобно и стоеше разкрачен, с юмруци на кръста. Беше висок и широкоплещест, с дълъг жилест врат и малка обла глава. Черните му очички бяха като копчета за обувки, кацнали почти едно до друго над малкия му смачкан нос.

— От’де се взе бе, пръч? — изрева насреща ми хубавелякът.

С този не можеше да се спори.

— Ако си келнер — рекох му, — донеси ми една бира и нещо за малката. Ако не си, чупката.

— Ей се’а шъ ти донеса аз…

Момичето се освободи от ръцете ми и го сряза:

— За мен нещо силно.

Онзи само изръмжа, докато оглеждаше ту нея, ту мен. Накрая пак ми показа мръсните си зъби и се разкара.

— Приятел ли ти е?

— Гледай да не му се навреш между ръцете — предупреди ме тя, вместо да отговори.

После Кюпи прибра ножа в скривалището под полата си и се обърна с лице към мен.

— Кажи сега, защо мислиш, че Ед го е закъсал?

— Чете ли във вестниците за убийството?

— Четох.

— Значи не ти трябват много обяснения. Единственият изход на Ед е да те натопи в тая мръсотия. Но май трудно ще се измъкне. Ако не успее, влиза вътре като две и две — четири.

— Да не си откачен бе! — изкрещя тя. — Колкото и да беше пиян, знаеш много добре, че и двамата бяхме тук с теб, когато са я убили.

— Откачен съм, но не дотам, та да смятам, че това доказва нещо. И както ми хлопа дъската, да му мисли убиецът, щото ще го закарам в Сан Франциско, вързан на верижка.

Тя ми се изсмя. Аз на нея също, и станах.

— Пак ще се видим, сладурче — извиках й от вратата, преди да изляза.