Дашиъл Хамет - Къщата на Търк Стрийт

Можеха да продължат да обсъждат кой от квартала е младежът, когото търсех. Никаква промяна. Сигурно съм задрямал и сънувах.

— Ставай! — Студеното нещо ме ръгна по-силно. Станах.

— Претърси го — добави гласът зад гърба ми. Дядката остави внимателно пурата, приближи се до мен и ме обискира. Като се увери, че не нося оръжие, изпразни джобовете ми и изсипа съдържанието им на стола, където допреди малко седях.

— Това е всичко — докладва господин Куеър на мъжа зад мен и се върна на мястото си.

— Обърни се! — заповяда грубият глас.

Завъртях се и застанах очи в очи с висок, мършав мъж, горе-долу на моята възраст, тоест на трийсет и пет. Беше с грозно лице — изпъкнали скули и хлътнали страни, обсипани с едри, светли лунички. Имаше бледосини очи, а носът и брадичката му стърчаха напред.

— Познаваш ли ме? — попита той.

— Не.

— Лъжеш!

Нямах намерение да споря с него. Луничавата му ръка стискаше пистолет.

— Хубаво ще ме запомниш — закани се той, — преди да съм ти…

— Хук! — прекъсна го глас от портала, иззад който този грозник явно се бе промъкнал до мен. — Ела тук!

Беше женски глас, млад, ясен и напевен.

— Какво искаш? — извика през рамо маймунската физиономия.

— Той е тук.

— Добре де! — После се обърна към Томас Куеър. — Наглеждай тоя мухльо.

Дядката бръкна под брадата си и под твърдо колосаната бяла жилетка и измъкна огромен черен револвер, който държеше без следа от непохватност.

Грозникът събра в шепи всички неща, които бяха извадени от джобовете ми, и ги отнесе зад портала.

Госпожа Куеър ми се усмихна.

— Седнете, господин Трейси — каза.

Седнах.

Иззад портала дочух нов глас. Провлечен баритон с безспорен английски акцент, доста изискан при това.

— Какво става, Хук? — попита гласът.

— Какво ли не! — отвърна нервно грозният. — Мога да ти разправям цял час. Надушили са ни! Тъкмо започнах, излязох на улицата и гледам — една позната мутра се мотае из квартала. Показаха ми го във Филаделфия преди пет-шест години. Не му знам името, но помня, че е от детективската агенция „Континентъл“. Върнах се и с Елвира го следихме през прозореца. Обиколи всички врати отсреща, разпитваше хората, слухтеше. После мина отсам и пак същото. Накрая позвъни на нашата врата. Казах на старците да го поканят, да го забаламосат, та да изкопчим нещо от него. Разправя, че търсел някакъв тип, който уж видял как някаква баба паднала от трамвая. Дрън-дрън ярина! Иска нас да гепи. Спипах го по бели гащи. Мислех да изчакам да се върнеш, но можеше да заподозре нещо и да се чупи.

Гласът с английския акцент:

— Не е трябвало да му се показваш. Другите щяха да се погрижат за него.

Хук:

— Все тая. Може да знае всичко за нас. Но и да не знае, какво значение?

Пак провлеченият английски глас:

— Има голямо значение. Постъпил си глупаво.

Хук, ядосано:

— Стига бе! Все ти си най-умният, другите вършат само глупости. Писна ми! Кой върши цялата работа, а? Кой търчи насам-натам за всичко? Че то…

Младият женски глас:

— Стига, Хук, не започвай пак. Това го знам вече наизуст!

Шум от хартии и пак англичанинът:

— Прав си, Хук. Частно ченге е. Ето служебната му карта.

Жената:

— И какво ще правим сега?

Хук:

— Много просто. Ще го пречукаме тоя копой!

Жената:

— Браво бе! Та да си наденем сами въжето.

Хук, укорително:

— И да не му светим маслото, пак ще ни спипат! Не чаткате ли, че копелето може да ни търси за оная работа в Лос Анджелес?

Англичанинът:

— Тъпак си, Хук, и тъпак ще си останеш. Може да ни търси за работата в Лос Анджелес. Е, и? Той работи за „Континентъл“. Значи в агенцията знаят къде е. Да не мислиш, че е тръгнал насам, без да се обади? Освен това явно те знаят за нас толкова, колкото и той. Няма полза да го убиваме. Така още повече ще оплескаме работата. Трябва само да го вържем и да го оставим тук. Приятелчетата му едва ли ще го потърсят до утре.

Идеше ми да го разцелувам този англичанин! Най-после един човек да се застъпи за мен, за живота ми де. Накрая съвсем ми се беше стъжнило. Лошото ми положение ставаше съвсем отчайващо, защото не виждах лицата на хората, които решаваха дали да живея, или да умра. Вече се чувствах по-добре, макар че едва ли бих запял от радост. Нещо ме караше да вярвам на провлечения английски глас. Звучеше като човек, който държи на думата си.

Хук пак измуча:

— Дай да се разберем, братче, това копеленце трябва да се пречука. Ясно е като бял ден. Хич не ми се рискува. Дрънкай, каквото си искаш, ама моята глава ми е по-мила и ще остане на раменете, ако този не може да говори. Това е.