Дин Кунц - Шадоу стрийт 77

О, мрак, мрак, мрак. Те всички потъват в мрака…

Т. С. Елиът, „Ийст Коукърг“

Как бавно сянката пълзи; ала отмине ли веднъж,

как бързо чезне. Как бързо! Как бързо!

Хилеър Белок, „Слънчев часовник“

Ърл Бландън, бивш американски сенатор, се прибра у дома си кисел и пиян в два и петнайсет през нощта с прясна татуировка: нецензурна фраза от две думи, изписани със сини печатни букви между кокалчетата на средния пръст на дясната му ръка. По-рано същата вечер в един бар бе протегнал същия този пръст към друг посетител, който не говореше английски и беше от някакво затънтено кътче на Третия свят. Явно жестът беше непознат там въпреки безбройните холивудски филми, в които той бе демонстриран от не един и двама идоли на големия екран. Нещо повече, невежият чужденец погрешно прие вдигнатия пръст за приятелски поздрав и отвърна с многократно кимане и усмивка. Вбесен и сконфузен, Ърл мигом напусна бара и влезе в близкото студио за татуиране, където пренебрегна съветите на художника и на петдесет и осем годишна възраст се сдоби с първата си телесна декорация.

Когато Ърл влезе през главния вход на представителната сграда „Пендълтън“ и се озова във фоайето, нощният портиер Норман Фиксър го поздрави по име. Норман седеше на висок стол зад гишето на рецепцията вляво с отворена пред себе си книга и приличаше на кукла на вентрилоквист: с оцъклени сини очи, вдълбани бръчки като белези по лицето му, които засилваха приликата с марионетка, и килната под странен ъгъл глава. С ушития си по поръчка черен костюм, колосана бяла риза, черна папийонка и педантично сгънатата снежнобяла кърпичка в малкото джобче Норман беше прекалено официален в сравнение с другите двама портиери от предишните смени.

Ърл Бландън не харесваше Норман. Изпитваше недоверие към него. Портиерът твърде много се престараваше в любезността си. Ърл нямаше вяра на хора, които се престарават. Винаги се оказваше, че крият нещо. Например биха могли да крият обстоятелството, че са агенти от ФБР, а да се правят на лобисти, носещи куфарчета с подкуп и хранещи дълбока почит към поста сенатор. Ърл нямаше подозрения, че Норман Фиксър е агент от ФБР, но бе убеден, че е нещо повече от това, за което се представя.

Ърл отвърна с намръщена гримаса на поздрава на Норман. Щеше му се да вдигне новоукрасения си среден пръст, но се въздържа. Да обиждаш портиер не бе разумна постъпка. Току-виж пощата ти започнала да се губи. Или пък костюма, който очакваш от химическото чистене в сряда вечер, може да бъде доставен в апартамента ти седмица по-късно. С петна от храна. Вярно, да размаха среден пръст срещу Норман би му донесло удовлетворение, но пък за извинение след това щеше да е принуден да удвои бакшиша му за Коледа.

Така че Ърл отнесе намръщената си физиономия през настланото с мрамор фоайе, плътно скрил в юмрук палавия пръст. Мина през междинната врата, която Норман му отвори с натискане на електрически бутон, и влезе в общото преддверие, където зави наляво, облиза устни в предвкусване на питието преди лягане и пое към северния асансьор.

Апартаментът му беше на третия, последен етаж в сградата. Не разполагаше с гледка към града, прозорците му бяха ориентирани към вътрешния двор и останалите осем апартамента на същото ниво, но разположението му беше достатъчно добро, че да го нарича свой пентхаус най-вече защото се намираше в престижната сграда „Пендълтън“. Навремето Ърл притежаваше имот на площ от двайсет декара и къща със седемнайсет стаи. Загуби и нея, и останалите си активи, за да може да се разплати с онези кръвопийци, с онези лъжливи влечуги, чумата да ги тръшне дано и тях, и всички от съсловието им, гадни съдебни защитници.

Щом вратите на асансьора се затвориха и кабината пое нагоре, Ърл се загледа в ръчно изработения стенопис над бялата ламперия, който преминаваше към тавана: весело издигащи се пойни птици сред позлатени от слънцето облаци. Понякога, както в този случай, красотата на изображението и жизнерадостта на птиците изглеждаха пресилени, толкова дразнещи, че на Ърл му се приискваше да вземе цветен спрей и да унищожи панорамната творба.

Може би щеше да го е сторил, ако в асансьора и коридорите нямаше охранителни камери. Управителният съвет на собствениците щеше да поправи щетите и да го накара да плати за ремонта. Вече не получаваше купища пари в куфарчета, чанти, дебели хартиени пликове, пазарски торби, кутии за понички или залепени със скоч към телата на скъпи проститутки, които пристигаха голи под кожените си манта. Напоследък бившият сенатор тъй често изпитваше потребност да унищожава и вреди, та трябваше да впрегне целия си самоконтрол, за да не се озове в приют за бедни заради вандалщини.