Дашиъл Хамет - Смъртта на Мейн

— Знаете ли чия беше кърпичката? — попитах, когато се свести и седна.

Тя поклати отрицателно глава.

— Тогава защо ви трябваше да я закачате?

— Беше в джоба му. Не знаех какво да я правя. Помислих, че полицаите ще питат за нея. Не исках да ми досаждат с никакви въпроси.

— Защо измислихте историята с обира?

Никакъв отговор.

— Заради застраховката ли? — подхвърлих.

Тя вдигна глава и се разрида.

— Да! Беше профукал и своите пари, и моите. И после трябваше да… направи… това. Той…

— Надявам се, че е оставил писмо — прекъснах воплите й.

Имах предвид някакво доказателство, че не го е убила тя.

— Да. — Тя бръкна в деколтето на черната си рокля.

— Чудесно — рекох и се изправих. — Утре сутринта първата ви работа е да занесете това писмо на вашия адвокат и да му разкажете всичко.

Измърморих нещо утешително и се ометох.

Нощта вече падаше, когато за втори път този ден позвъних на вратата на Гънджънови. Прислужницата с бледото лице ми отвори и ме осведоми, че господин Гънджън си е вкъщи. Поведе ме нагоре.

Роуз Рубъри тъкмо слизаше по стълбите. На площадката се отдръпна да минем. Придружителката ми продължи към библиотеката, ала аз спрях срещу камериерката.

— С теб е свършено, Роуз — казах на момичето на площадката. — Давам ти десет минути да изчезнеш. Нито дума на никого. Ако това не ти харесва, имаш възможност да видиш дали ще ти хареса вътрешното обзавеждане на пандиза.

— Що за глупости!

— Балонът се спука. — Бръкнах в джоба си и измъкнах част от доларите от хотел „Марс“. — Досега бях на гости на Кашлящия Бен и Бънки.

Това я стресна. Обърна се и хукна нагоре по стълбите.

Бруно Гънджън излезе на вратата на библиотеката да ме търси. Учудено проследи как бягащата камериерка прескача стъпалата към третия етаж и ме зяпна. Целият се бе превърнал в питанка, затова реших да го успокоя.

— Разнищих всичко.

— Браво! — възкликна той, докато влизахме в стаята. — Чуваш ли, мила моя? Той е разнищил всичко!

Милата му седеше до масата, където бе и предишната вечер, кукленото й лице се усмихна равнодушно и устните й равнодушно промърмориха:

— О, да.

Приближих до масата и изсипах парите от джобовете си.

— Деветнайсет хиляди сто двайсет и шест долара и седемдесет цента с пощенските марки — обявих. — Останалите осемстотин седемдесет и три долара и трийсет цента липсват.

— Ах! — Бруно Гънджън поглади с трепереща ръка острата си черна брадичка и впери в мен настойчив лъскав поглед. — И къде ги намерихте? Я седнете, заслужава си да чуем тази история. Горим от нетърпение, нали, любов моя?

Неговата любов се прозя.

— О, да!

— Няма много за разправяне — казах. — За да върна парите, трябваше да сключа сделка и обещах да мълча. Мейн е бил ограбен в неделя следобед. Но работата е, че ако хванем крадците, няма как да ги осъдим. Единственият човек, който може да ги разпознае, няма да го направи.

— Но кой е убил Джефри? — Розовите лапички на търговеца драскаха по гърдите ми. — Кой го е убил онази нощ?

— Самоубил се е. Отчаян, че са го обрали при обстоятелства, които не би могъл да обясни.

— Пълен абсурд!

Клиентът ми не хареса фактите.

— Госпожа Мейн се е събудила от изстрела. Самоубийството означавало да изгуби застраховката му и да остане без пукната пара. Тя изхвърлила пистолета м портфейла през прозореца, скрила предсмъртното му писмо и съчинила историята с обира.

— Ами носната кърпичка! — изпищя Гънджън. Беше съвсем съсипан.

— Тя не доказва нищо — уверих го тържествено, — освен, че Мейн е бил женкар, както сам казахте, и сигурно е въртял любов с камериерката на жена ви, а тя като много други камериерки си е служила с вещите й.

Той наду начервените си бузи и тропна с крак, аха да затанцува. Ядът му беше не по-малко смешен от обяснението, което го причини.

— Ще видим! — Той се завъртя на пети, хукна навън и продължи да повтаря: — Ще видим тая работа! Ще видим!

Инид Гънджън ми протегна ръка. Кукленото й лице сияеше, всички трапчинки по него се усмихваха.

— Благодаря ви! — прошепна тя.

— Не зная за какво — измънках, без да поема ръката й. — Всичко беше толкова объркано, че и дума не може да става за доказателства. Но той не загрява ли — аз всъщност му казах.

— О, това ли! — Тя отметна глава назад и се отърси от тревогата. — Докато няма сигурно доказателство, мога чудесно да се погрижа за себе си.

Вярвах й.

Бруно Гънджън влетя обратно в библиотеката с пяна на уста, скубеше боядисаната си брада и крещеше, че Роуз Рубъри е изчезнала от къщата.