Дашиъл Хамет - Смъртта на Мейн

— Сега си тръгвам — казах. — Не предприемайте нищо, докато не ви се обадя. И не паникьосвайте камериерката.

— Нищо не съм ви казала — напомни ми тя, докато ме изпращаше до вратата на дневната.

От дома на Гънджън отидох направо в хотел „Марс“. Мики Линан седеше в един ъгъл на фоайето, скрит зад разтворен вестник.

— Тук ли са? — попитах го.

— Да.

— Дай да им идем на гости.

Мики потропа с юмрук на вратата с номер четиристотин и десет. Отвътре се чу метален глас:

— Кой е?

— Имате пратка — отвърна Мики с престорен момчешки глас.

Слаб мъж със заострена брадичка отвори вратата. Показах му картата си. Той не ни покани, но и не ни спря, когато влязохме.

— Ти си Уийл, нали? — попитах, го, докато Мики затвори вратата зад нас, после, без да чакам потвърждение, се обърнах към мъжа с широкото лице, който седеше на леглото. — А ти си Дал?

Уийл ни представи на Дал с небрежен метален тон:

— Двойка куки.

Онзи на леглото ни изгледа и се ухили. Нямах време за губене.

— Искам мангизите, които задигнахте от Мейн — обявих.

Двамата се изсмяха едновременно, все едно, че го бяха репетирали. Извадих пищова си. Уийл се разсмя грубиянски.

— Взимай си шапката, Бънки. Отиваме в кафеза.

— Не познахте — обясних аз. — Това не е арест. Това е обир. Горе ръцете!

Дал вдигна своите.

Уийл се ослушваше, докато Мики го ръгна в ребрата с дулото на своята ютия трийсети осми калибър.

— Пребъркай ги — наредих на Мики.

Той прерови дрехите на Уийл, измъкна патлак, няколко хартийки, малко дребни пари и колан за банкноти, пълен догоре. После повтори същото с Дал.

— Преброй ги — казах.

Мики изпразни коланите, наплюнчи пръсти и се захвана за работа.

— Деветнайсет хиляди сто двайсет и шест долара и шейсет и два цента — докладва той накрая.

Със свободната ръка бръкнах в джоба си за листчето, на което бях записал номерата на стодоларовите банкноти, които Огилви дал на Мейн. Подадох го на Мики.

— Виж дали има стотарки с тези номера. Той взе листчето, провери и отвърна:

— Същите са.

— Браво. Прибери парите и патлаците и виж дали няма да намерим още из стаята.

Кашлящия Бен Уийл през това време се поопери.

— Чакай малко! — запротестира той. — Не можеш да ги свиеш, приятел! Къде се намираш? Няма да се измъкнеш така!

— Само ще опитам — успокоих го. — Защо не се разпискаш „Помощ! Полиция!“? Хайде да те видя! Това да не ти е да притиснеш една жена с мръсен номер, та тя да си трае, а ти да си гледаш кефа! Прилагам ти същия пиниз, с който вие прекарахте нея и Мейн, само че моят е по-готин, защото след това не можете и гък да кажете, иначе сте за пандиза. Сега млък.

— Няма повече мангизи — прекъсна ме Мики. — Само четири пощенски марки.

— Прибери и тях — рекох му. — Това са цели осем цента. Хайде да вървим.

— Ей, оставете ни някой долар — примоли се Уийл.

— Не ти ли казах да си затваряш устата? — изръмжах му, докато отстъпвах към вратата, която Мики отваряше.

Коридорът беше чист. Мики застана отвън с насочен срещу Уийл и Дал патлак, а аз преместих ключа от вътрешната на външната страна. После захлопнах вратата, завъртях ключа, пуснах го в джоба си, слязохме и напуснахме хотела.

Колата на Мики беше зад ъгъла. Седнахме в нея и преместихме цялата плячка без пистолетите от джобовете на Мики в моите. После той излезе и тръгна пеш към към агенцията. Аз обърнах колата и подкарах към сградата, където бе убит Джефри Мейн.

Госпожа Мейн бе стройна млада жена на не повече от двайсет и пет, с къдрава кестенява коса, мило изразително лице и сивосини очи с тежки мигли. Сочното й тяло бе облечено в черно от глава до пети.

Тя прочете служебната ми карта, кимна на обяснението, че Гънджън ме е наел да разровя около смъртта на съпруга й, и ме покани в дневна в сиво и бяло.

— Тук ли стана? — попитах.

— Да. — Имаше приятен, леко дрезгав глас.

Приближих до прозореца и погледнах надолу към покрива на бакалницата. Виждаше се и половината от задната уличка. Все така нямах време за губене.

— Госпожо Мейн — обърнах се към нея и се опитах да говоря по-тихо, за да смекча остротата на думите, — след като съпругът ви е издъхнал, вие сте изхвърлили пистолета през прозореца. После сте закачили носната кърпичка за ъгъла на портфейла и сте хвърлили и него. Тъй като е бил по-лек от пистолета, не е стигнал до алеята, а е останал на покрива. Защо закрепихте кърпичката…

Без да издаде звук, тя припадна.

Хванах я, преди да се строполи на пода, занесох я до дивана, намерих одеколон и ароматни соли и ги използвах.