Робърт Хауърд: … и се роди вещица

Никога през живота си не съм виждал някой да се бие така яростно, както тогава Конан. Беше застанал с гръб към стената и мечът му свистеше с такава бързина във въздуха, че почти не се виждаше. Преди да го повалят, около него беше израснала стена от трупове. Накрая успяха да го сразят — бяха сто на един. Като видях как изчезва под грамадата от тела, ми се стори, че светът всеки миг ще се разпадне. С последни сили се измъкнах. Успях да чуя как Констанциус крещеше, че иска капитана жив…

Сега по лицето на Констанциус се разливаше същата противна, ехидна усмивка. Седеше върху породист жребец сред група шемитски воини с гърбави носове и катраненочерни коси. Залязващото слънце хвърляше червени отблясъци по острите им шлемове и люспестите брони. Намираха се на около миля от крепостната стена на Кауран, сред тревиста равнина. Недалеч от пътя, гю който се движеха керваните, се издигаше странно дърво. Отблизо се различаваше масивен кръст, на който висеше някакъв мъж. Ръцете и краката му бяха приковани с дебели железни пирони. Мъжът беше мускулест и едър. Освен бедрената превръзка, нямаше други дрехи. Вадички студена пот се стичаха по могъщата плетеница от мускули. Болките не пречеха под слепените черни коси да пламтят с неугасващ огън две живи сини очи. От раните по ръцете и краката върху зелената трева падаха тежки капки кръв.

Констанциус подигравателно каза:

— Наистина съжалявам, капитане, че не мога да бъда морална утеха в последните минути от живота ти. Но имам неотложни ангажименти в града — не трябва да оставям кралицата да ме чака, нали? Така че сега те оставям сам на себе си и в компанията на ей онези красавици — Констанциус тихо се засмя и многозначително погледна нагоре, където неуморни черни сенки описваха все по-ниски и по-ниски кръгове. — Сигурен съм, че ако не бяха те, такива като теб биха издържали на кръста много дни. Но въобще не си прави илюзии, че някой би могъл да дойде и да те спаси! Навсякъде наредих да разгласят, че ако някой посмее да свали тялото ти от кръста, живо или мъртво, незабавно той и членовете на семейството му ще бъдат живи изгорени на градския площад. А в Кауран мисля че добре ме познават. Така че тази заповед ще бъде много по-ефикасна, отколкото ако бях наредил да те охраняват мои войници. А и предпочитам да не оставям наблизо стража, защото лешоядите се плашат от хора. Не искам никой да ги безпокои. Затова наредих да те доведат толкова далече от града… Е, смели ми капитане, мога вече да ти кажа сбогом. Сигурно ще си спомня за теб след един-два часа. Предполагам, че точно тогава в прегръдките ми сладострастно ще въздиша Тарамис, кралицата на Кауран!

Конан стисна ядно юмруци и нови струйки кръв поръсиха земята. Мускулите му набъбнаха, той с мъка наведе глава и яростно плю в лицето на Констанциус. Последният студено се усмихна, избърса се, обърна жребеца и в тръст се отдалечи към града. Същевременно злорадо извика:

— Спомни си за мен, когато лешоядите започнат да кълват месата ти! Тези пустинни птици са особено кръвожадни. Виждал съм разпънат човек с изкълвани очи, без уши и коси и все пак беше жив. Отлетяха доста часове, докато лешоядите се докопат до сърцето му!

След малко конникът се изгуби сред облаци прах.

Денят преваляше и в самотната пуста равнина единствената жива душа беше разпънатият човек. За него разположеният на по-малко от миля Кауран бе по-далеч от най-далечната звезда, в някакво друго време и пространство.

Конан разтърси глава, за да отстрани едрите капки пот, след което огледа равнината. От двете страни на крепостната стена се простираха все още тучни пасища, пълни с кротко пасящ добитък. По-нататък се виждаха поля, овощни градини и лозя, натежали от грозде. На запад и север къщите на малките селца изглеждаха като детски играчки. Зад сребърната лента на реката, течаща югоизточно от града, неочаквано започваше пустинята и изпълваше всичко чак до хоризонта. Конан съзерцаваше тази необятна, безплодна пустош, трептяща в жаравата на следобедното слънце, със същия жаден и безутешен поглед, с който плененият ястреб гледа синьото небе. Целият потрепери, когато погледът му се отмести върху белите кули на Кауран. Този град го беше предал, заради него сега висеше като разпъната заешка кожа. От устата му се изля водопад от проклятия и заплахи.

Сега цялата вселена се сведе до четирите железни пирона, които го деляха от живота и свободата. Огромните му мускули набъбнаха и се опънаха като стоманени въжета. Посивялата кожа на измъченото му тяло се покри с искрящи капки пот. Той се извиваше и опитваше да намери някаква поза, която би му помогнала да изтръгне приковаващите го към кръста железа. Но те бяха зачукани дълбоко и здраво в дървото. Тогава Конан се опита да откъсне китките си. Това, което го накара да престане, не бе непоносимата болка, а безсмислеността на начинанието. Пироните имаха широки и здрави глави и обхващаха почти цялата му ръка. За първи път в живота си Конан се почувства безпомощен. Висеше отпуснат, безжизнен, с наведена глава и затворени очи. Залязващото слънце го обливаше със златните си лъчи.