Линда Хауърд - Ласката на огъня

— Дойдох тук на краката си, госпожо, така че не съм още за умирачка.

Тя стисна устни и гневно заговори:

— Да де, дойдохте на крака, ще можете и да си идете, въпреки че някой друг на вашия хал нямаше да може да се мръдне. Но след един-два дни няма да можете да пълзите, камо ли да ходите. А след седмица ще сте мъртъв. Обещавам, че за три дни ще ви оправя.

Светлите му очи се впиха в нея. Видя сериозното изражение на топлите кафяви очи и почувства треската, изгаряща тялото му. Побиха го тръпки. По дяволите, тя беше права. Това, че беше жена, не й пречеше да бъде кадърен лекар. Мисълта за Треърн, който го следваше по петите, не го напускаше. Беше твърде отпаднал, за да се справи с убиеца. Може би и Треърн бе закъсал, но може и да не беше, а на Рейф не му се искаше да играе при неравни шансове.

Имаше нужда от тия дни на отдих и спокойствие, които му предлагаше докторката, ала не смееше да си ги позволи. Не и тук. Ако беше горе в планината…

— Слагайте лапите — нареди й той.

Дълбокият дрезгав глас я накара да потръпне. Тя мълчаливо се зае с работа: извади пресен песъчарник от един от бурканите с билки, смачка листата и ги наложи върху раните. Отгоре постави мокри кърпи и внимателно го превърза. Той седеше на кушетката и придържаше лапите, докато тя увиваше превръзките около кръста му.

Мъжът се протегна за ризата си и бързо я нахлузи през главата си. Разстроена, Ани го хвана за ръката:

— Не си отивайте — помоли го тя. — Не знам защо сте решил да си вървите, ала това е много опасно за вас.

Той махна напоените с кръв кърпи, пъхнати в панталона му, и стана от кушетката, без да обръща никакво внимание на ръката върху рамото си. Ани се отдръпна, чувстваше се безпомощна и разгневена. Как се осмеляваше този човек да рискува така безотговорно живота си, след като тя положи толкова усилия да му помогне? Защо изобщо бе потърсил помощта й, след като не възнамеряваше да следва указанията й?

Рейф загащи ризата си, спокойно закопча панталона и колана си. Сетне препаса ремъка с кобура и го намести на мускулестото си бедро.

Докато той обличаше кожуха си, Ани отчаяно заговори:

— Ако ви дам листа от живовляк, ще налагате ли раните си с тях? Превръзките трябва да се сменят…

— Вземи каквото трябва — прекъсна я той.

Тя объркано премигна.

— Моля?

— Обличай си палтото. Идваш с мен.

— Не мога. Трябва да се грижа за пациентите си, освен това…

Той извади револвера и го насочи към нея. Тя замръзна от страх и сякаш в просъница чу щракването на ударника.

— Казах да си облечеш палтото — тихо каза Рейф.

Светлите му очи бяха непроницаеми, а дрезгавият му глас неумолим, докато й даваше разпореждания с револвер в ръка. Изпълнена със страх и недоверие, Ани облече палтото си, приготви хранителни припаси и сложи инструментите си и различни билки в черната кожена чанта. Леденият поглед следеше всяко нейно движение.

— Хайде стига толкова — каза той и кимна с глава към задната стая. — Оттук. Вземи и лампата.

Тя разбра, че той е проучил разположението на дома й, докато е чакал, и се ядоса. Този чужд човек бе влизал в стаята й, бе нарушил интимността на нейния свят. Ала бе глупаво гласно да изразява обидата си — дулото на пистолета бе опряно в гърба й. Тя излезе през задната врата, а мъжът плътно я следваше.

— Оседлай коня!

— Още не съм го нахранила — възпротиви се тя. Знаеше, че това звучи нелепо, ала някак не й се искаше да мъчи животното.

— Не ме карай да повтарям — предупреди я той. Гласът му беше затихнал до шепот, така че думите му прозвучаха още по-заплашително.

Тя закачи лампата на един пирон. Дорестият жребец, все още оседлан, търпеливо стоеше до кобилата й.

— Побързай.

Ани оседла коня с присъщите й ловки движения. Когато свърши, мъжът й даде знак да се отдалечи.

— Застани ей там, на светлото.

Тя прехапа устни, но се подчини. В главата й се въртеше мисълта да се сниши до коня и бързо да се измъкне от заслона, докато той се оправя с жребеца си, ала мъжът бе предвидил тази възможност. Сега стоеше по средата на конюшнята без никакъв шанс за бягство.

Без да сваля погледа и револвера си от нея, той изведе коня си навън и се качи на седлото. Ако Ани не го наблюдаваше внимателно, нямаше да забележи леката скованост на движенията му, причинена от болката. Той сложи торбата с храна в дисагите си.

— Качвай се на коня си, скъпа, и не си мисли за глупости. Прави каквото ти кажа и всичко ще бъде наред. Ани се озърна плахо, все още не можеше да повярва, че този чужд човек ще я отвлече просто ей така. Денят си бе съвсем обикновен, преди той да насочи револвера си към нея. Ако се оставеше да бъде отведена някъде далеч от този мъж, дали някой щеше да я види отново жива? Дори и да успееше да му избяга, тя се съмняваше, че ще може сама да се справи в пущинака, тъй като бе видяла прекалено много, за да си въобразява, че завръщането й в Силвър Миза ще прилича на разходка с кон. И градът не бе кой знае колко безопасно място, ала животът извън чертите му не струваше и пукната пара.