Хари Харисън - Опцията на Тюринг

— Доста елегантно решение. Виждаш ми се угрижен, Ууди. Какво има?

— Не знам. Може би нищо. Тъкмо затова реших, че няма да е зле да поговориш с него. Ами, работата е в това, че… не се срещаме често с него. Преди се хранеше от време на време в стола. Вече — не. Почти не го виждам. А когато все пак го срещна, ами… навярно думата е отчужденост. Никакви шеги, никакви празни разговори. Не знам дали нещо го измъчва или не. Завий надясно по онзи път.

Пътят се виеше през пустинята и свършваше пред широка порта на високата стена, която се простираше от двете й страни. Испанският колониален стил, дърветата и другата растителност не можеха да скрият факта, че стената е солидна и висока, а кованото желязо на портата не е само за декорация. С приближаването им тя се отвори широко, Снеърсбрук подкара по вътрешния двор и спря пред втора порта. Възрастен мъж в униформа излезе от къщичката на охраната, дегизирана като кръчмица.

— Добро утро, мистър Ууд. Само секунда и ще можете да влезе с докторката.

— Добре, Джордж. Как е, много работа, а?

— Ден и нощ. — Той се усмихна кротко, обърна се и влезе в къщичката.

— Охраната тук е доста строга, а?

— Охраната тук е най-добрата на света. Старият Джордж е пенсионер. Харесва си работата. Така поне може да излиза от къщи. Наели сме го само да казва „Здрасти“ на хората и той го прави доста добре. Истинската охрана се ръководи от МИ. Той следи всяко превозно средство на земята, всеки самолет във въздуха. Още като пристигна в „Мегалоуб“, той знаеше коя си, какво правиш тук, свърза се с мен, провери самоличността ти и получи разрешението ми.

— Щом системата е толкова усъвършенствана, защо е тогава това забавяне?

— Не е забавяне. Заровени в земята сензори изследват колата, всичките й части, търсят оръжия или бомби, проверяват домашния ти телефон, да се уверят, че е твой, ето готово. — Външната порта се затвори, а вътрешната се отвори. — Този МИ върши повече работа от всичките ми войски и автоматизирани системи в „Мегалоуб“. Карай направо, третата или четвъртата отбивка е, нарича се Авенида Хакаранда.

— Сериозна работа — рече Снеърсбрук, когато паркираха пред голяма, удивително модерна къща.

— И защо не? Брайън отдавна вече е милионер, ако не и повече. Само да видиш статистиката на продажбите…

С приближаването им към входната врата заговори някакъв глас:

— Добро утро. Съжалявам много, но в момента мистър Делейни не е у дома…

— Аз съм Ууд, от охраната. Млъквай и му кажи, че съм тук с д-р Снеърсбрук.

След известно забавяне вратата се отвори.

— Мистър Делейни ще ви приеме веднага — рече безплътният глас.

Когато минаха по коридора и влязоха в стаята с висок таван, Снеърсбрук разбра защо Брайън нямаше нужда повече да ходи в лабораторията. Тази, с която разполагаше тук, беше може би още по-добра. Спартански обзаведена и блестяща, едната стена бе закрита от компютри и други машини. Брайън седеше пред тях, на рамото му имаше неподвижен МИ. Не ги погледна, а зяпаше безучастно нанякъде.

— Моля да ни извините за момент — рече МИ. — Но се мъчим с едно доста сложно уравнение.

— Това ти ли си, Свен?

— Д-р Снеърсбрук, много мило, че си спомняте. Аз съм просто един блок, програмиран за прости отговори. Ако бъдете тъй добър да изчакате…

Тогава Свен се размърда, оформи долните си манипулатори като крака и отиде при тях.

— Какво удоволствие, че ви виждам. Тук рядко имаме посетители. Непрекъснато натяквам на Брайън, че не може така: само работа и никакви забавления. Но той е до голяма степен работохолик.

— Разбирам. — И тя посочи Брайън, който още не помръдваше. — Знае ли, че сме тук?

— О, да. Казах му, преди да изоставя смятането. Но той иска да поработи още малко.

— Така ли? Този наш Брайън е самият чар и дружелюбност. Ууди, разбрах какво имаш предвид. Нашият приятел Свен се държи далеч по-човешки.

— Много мило, че го казвате, докторе. Но не забравяйте, че колкото повече изучавам интелекта и човека, толкова повече заприличвам на него, а да се надяваме — ставам и по-интелигентен.

— Справяш се отлично, Свен. Бих искала да мога да кажа същото и за Брайън.

Саркастичните й думи сигурно бяха проникнали в съзнанието на Брайън и нарушиха съсредоточеността му. Първо се намръщи, а сетне поклати глава:

— Не си справедлива, док. Имам работа. И единственият начин да я свърша, е да изолирам емоциите от логиката. Човек не може да мисли ясно, когато из тялото му циркулират хормони и адреналин. Това е голямото предимство, което Свен и подобните му имат над интелекта, обвит в човешка плът и кръв. Никакви жлези.