Хари Харисън - Предсмъртните мъки на пришълеца

— Изчезвайте, глупако! — прошепна Харт. — Какво чудо мислите, че имат предвид? Какво чудо по преданието е насочило света към християнството?

— Не! — промърмори отец Марк. — Не може да бъде! Това просто не може да бъде!

— По-бързо! — викна Харт, смъкна свещеника от стола и го бутна към задната стена.

Отец Марк се спъна, спря се, после се върна назад. Харт се хвърли към него, но закъсня. Амфибиите бяха малки, но много! Харт се развихри в отбрана, неговият юмрук се спусна към Итин и го отхвърли в тълпата. Когато се опита да си пробие път към свещеника, другите вескеряни плътно го обкръжиха. Той ги биеше, но все едно, че се бореше с вълци. Мъхнатите, миришещи на мускус тела го потопиха и погълнаха. Той не прекрати съпротивата дори тогава, когато го вързаха и започнаха да го бият по главата. Амфибиите го измъкнаха навън и сега той можеше само да лежи под дъжда, да ругае и да наблюдава.

Вескеряните бяха чудесни работници и изпълниха всичко до последна подробност също като на картинката от Библията: кръста, здраво закрепен на върха на малко хълмче, блестящите метални гвоздеи, чукчето. Снеха дрехите на отец Марк и му навлякоха старателно надиплена надбедрена превръзка. Изведоха го от църквата.

При вида на кръста мисионерът едва не припадна. Но после вдигна глава и реши да умре така, както бе живял — с вяра.

Но беше много тежко. Непоносимо бе дори за Харт, който само гледаше. Едно е да говориш за разпятието и да разглеждаш под мъждивата светлина на кандилото красиво изваяното тяло, а друго е да видиш разсъблечения човек и връвчиците, врязали се на онези места, където тялото е привързано към дървената греда. Да гледаш как взимат островърхи гвоздеи и ги допират до меката плът на дланите му. Как равномерно и спокойно се движи напред-назад чукчето, като че ли с него ритмично работи майстор. Да слушаш глухия звук на метала, проникващ в плътта.

А после да чуваш вопли. Малцина са родени за мъченичество: отец Марк не принадлежеше към тях. При първите удари той захапа устна, от нея потече кръв. После устата му широко се отвори, главата му се отметна и ужасни гърлени викове се смесиха с шепота на падащия дъжд. Те предизвикваха ням отклик в тълпата наблюдаващи вескеряни. От какъвто и характер да бе вълнението им, сега то ги терзаеше с огромна сила и редиците зинали уста отразяваха предсмъртните мъки на разпънатия свещеник.

Когато най-сетне бе забит и последният гвоздей, той изгуби съзнание. Кръвта течеше от пресните рани, смесваше се с дъжда и бледорозовите капки се стичаха от краката му, докато животът го напускаше. Почти в същото време Харт, който ридаеше и се опитваше да разкъса оковите си, изгуби съзнание, зашеметен от удари по главата.

Той дойде на себе си в своя склад, когато вече беше тъмно. Някой бе прерязал плетените връви, с които бе завързан. Навън още се чуваше шумът на дъждовните капки.

— Итин — каза Харт. Това можеше да бъде само той.

— Да — прошепна в отговор гласът на вескерянина. — Останалите все още разговарят в църквата. Лин умря, след като ти го удари по главата, а Иноне е много болен. Някои казват, че теб също трябва да те разпънат, а аз мисля, че така и ще стане. Или може би ще те убият с камъни. Те намериха в Библията място, където се говори…

— Знам! — безкрайно уморен, Харт продължи: — Око за око. Вие ще намерите куп такива изречения, само да потърсите. Това е изумителна книга.

Главата на Харт се пръскаше от болка.

— Трябва да си отидеш. Можеш да стигнеш до кораба, без да те забележи никой. Стига убийства. — В гласа на Итин също прозвуча умора, обхванала го за пръв път през живота му.

Харт се опита да стане. Той притискаше главата си към грапавата дървена стена, докато престане гаденето.

— Той умря. — Прозвуча като твърдение, а не като въпрос.

— Да, скоро. Иначе не бих могъл да дойда при теб.

— И разбира се, е погребан, защото иначе не биха се сетили да се заемат с мен.

— И погребан! — в гласа на вескерянина прозвуча нещо като вълнение, отгласи от интонацията на умрелия свещеник. — Погребан и ще възкръсне на небето. Така е написано, така и ще стане. Отец Марк ще бъде много щастлив. — Итин издаде звук, напомнящ човешко хлипане.

Харт с мъка се замъкна към вратата, като се притискаше до стената да не падне.

— Ние постъпихме правилно, нали така? — попита Итин. Отговор не последва. — Той ще възкръсне, нали? Харт, нали ще възкръсне?

Харт вече стоеше до вратата и при отблясъците на светлината от ярко осветената църква можеха да се видят неговите изподраскани, окървавени ръце, вкопчили се в рамката на вратата. Съвсем близо от тъмнината изплува лицето на Итин и Харт почувства как нежните ръце с многобройни пръсти и остри нокти го хванаха за дрехата.