Хари Харисън - Стоманеният плъх си свирка блус

— Трябва да разбереш, че нашата роля и цел е поддържането на галактическия мир. Това не винаги е възможно. Понякога има индивиди, даже групи, които са неуязвими за нашето влияние. Буйни хора, някои от които определено неизлечимо луди. Въпреки всичко, което сме в състояние да направим, те остават имунизирани срещу нашите грижи, неуязвими за нашата помощ.

Той изгълта последните капки и аз добих чувството, че най-после ще стигнем до истината.

— Понеже не можем да ги убиваме — даваш си сметка, че това, което ще ти кажа сега, е достояние само за най-върховните власти, нали? — ние, тъй да се каже, уреждаме, грижим се, нали така, да бъдат транспортирани на Лиокукае, където могат да си живеят живота, който са предпочели, без да заплашват мирните култури на Съюза…

— Галактически боклучарник! — извиках аз. — Мястото, където вие, пресвети тесногръди фанатици, подмитате утайката под чергата! Не е чудно, че го пазите в свръхсекретна тайна.

— Я зарежи тоя назидателен тон, ди Гриз. Познавам ти много добре досието. Трябва да ти кажа, че то вони. Но те държим изкъсо за къдрите, след като изпи седемстотин и двайсет часовата отрова, тъй че ще правиш точно каквото аз кажа. Тъй, а сега ще те задръстя с всички гадни подробности относно Лиокукае, с цялата информация, с която разполагаме. След което ми представяш плана си как ще върнеш онова нещо. Нямаш избор.

— Мерси. С какви ресурси разполагам?

— Безгранични ресурси, неограничени фондове, безкрайна поддръжка. Всяка планета в галактиката внася във фонда на Галаксия Университато. Те разполагат с толкова кредити, че всеки супербогаташ пред тях е супербедняк. Искам да ги изтупаш хубаво.

— Сега говорите на моя език! — За пръв път се заинтересувах от този отровен проект. — Донесете ми докладите — и малко храна — и ще видя какво мога да направя.

„Не е много“ — рекох си след няколко часа четене и препрочитане на тънкото досие и десетина корави и безвкусни сандвича. Адмиралът заспа в креслото и захърка като ракетна дюза. В папката нямаше никакви отговори, тъй че няколко въпроса щяха да свършат работа. Което ми осигури приятния повод да го събудя. С няколко разтърсвания го постигнах и злобните му червени очички се втренчиха в мен.

— Гледай да имаш сериозно основание за това.

— Имам. Какви са личните ви познания за Лиокукае?

— Всичко знам, тъпако. Затова съм тук.

— Изглежда, че е доста здраво закопчана.

— Доста здраво не е изразът, който бих използвал. Херметично закопчана, пазена, патрулирана, наблюдавана, здраво заключена, под карантина — каквото си избереш. Доставят се храна и лекарства. Нищо не се изнася.

— Имат ли си свои доктори?

— Не. Има медицински екипи, стационирани на космопорта — той е истинска крепост. И преди дори да си ме попитал — отговорът е не. Единствената тънка нишка доверие, което съществува между Флотата и лиокукайците, включва медицинските услуги. Те идват при нас и ние ги лекуваме. Само за миг да заподозрат, че медиците са намесени в някаква шашма, и доверието ще се стопи. Със сигурност ще последват епидемии и смърт. Това отпада.

— Ако останалата част на цивилизованата галактика не знае нищо за тях, какво знаят те за нас?

— Всичко, предполагам. Цензура не прилагаме. Предаваме им всички обичайни забавни телевизионни канали, а също така образователните и новинарските програми. Те са добре снабдени с телевизионни приемници и могат да гледат повторения на най-гнусните програми и сериали. Според теорията, ако успеем да им натъпчем мозъците с телевизионен боклук, няма да ни създават повече грижи.

— И това действа ли?

— Вероятно. Но със сигурност знаем, че покриват най-високия рейтинг в цялата Галактика по нескончаеми часове пулене, прекарани пред екрана.

— Слизате и ги анкетирате?

— Не бъди глупак. В шаситата на всеки приемник са запоени записващи устройства. Прослушваме ги със спътник.

— Значи това, с което разполагаме, е една планета, заселена с кръвожадни, войнствени, побъркани телеманиаци?

— Горе-долу е така.

Скочих на крака, като разсипах изсъхнали трохи от гадните сандвичи по килима, и вдигнах високо юмруци и глас.

— Ето го.

Бенбоу примигна и ме изгледа смръщено.

— Кое?

— Отговора. Просто проблясък на една идея, засега. Но знам, че ще се разрасне и ще набъбне в нещо невероятно. Лягам да спя с идеята и като се събудя, ще я изгладя, ще я изпипам и ще ви я опиша в подробности.

— И каква е тя?

— Не бъдете ненаситен. Всичко с времето си.