Хари Харисън: Стоманеният плъх си свирка блус

— Защото аз ти казвам. Това е от жизнено значение и нямаш друг избор.

Което беше вярно. Всъщност не беше ли все едно? Изгълтах го. Шампанското беше къде-къде по-вкусно.

— Сега ще ти обясня — каза той, запуши бутилката и я прибра в куфарчето. — Ти току-що изпи тридесетдневна отрова. Това е съставен от компютър комплекс от токсини, които в момента са неутрални, но след тридесет дена ще ти причинят ужасна смърт, ако не получиш противоотровата. Която също е съставена от компютър и дубликатът й е невъзможен.

Той съвсем благоразумно отскочи назад, когато се хвърлих към него. Но веригата на глезена ми попречи да го достигна. Пръстите ми се свиха безполезно точно пред гърлото му.

— Ако престанеш да дращиш във въздуха, ще ти обясня — каза Наркозес с нотка на отегчена изтънченост. Зачудих се дали го прави винаги. Скръстих ръце и отстъпих назад.

— Така е по-добре. Макар да съм адвокат с лиценз за работа на тази планета, аз съм също така представител на Галактическия съюз.

— Страхотно. Паскьонджаците искат да ме удавят, вие ме отравяте… Не беше ли тази Галактика мирна?

— Губиш време. Тук съм, за да те освободя. При определени условия, разбира се. Съюзът има нужда от криминален престъпник. Човек, който е едновременно и опитен, и благонадежден. Което си е чист оксиморон. Ти доказа криминалните си способности с почти успешната кражба. Отровата гарантира твоята благонадеждност. Мога ли да смятам, че ще сътрудничиш? В най-лошия случай животът ти се удължава с тридесет дни.

— Да, разбира се. Давай нататък. Не че имам някакъв избор.

— Нямаш.

Той погледна часовника, залепен на нокътя на малкия му пръст, и отстъпи встрани, защото вратата се отвори и влезе бузест брадат младеж с пачка документи.

— Великолепно — каза Наркозес. — Носиш ли последната дума? — Младежът кимна. Вратата отново бе затворена и заключена.

— Пет минути — каза Наркозес.

Новодошлият дръпна ципа на гащеризона си, свали го и заедно с него изчезна дебелината му. Гащеризонът бе дебело ватиран. Оказа се, че младежът изобщо не е дебел, а строен и мускулест като мен. Когато свали и фалшивата си брада, разбрах, че си приличаме като две капки вода. Примигнах и зяпнах в собствената си физиономия.

— Остават още четири минути, ди Гриз. Обличай костюма. Ще ти наглася брадата.

Мускулестият непознат навлече захвърлената ми роба. Наркозес извади от джоба си ключ, наведе се и отключи прангата на глезена ми. Подаде я на другия, който безстрастно я сложи на собствения си глезен.

— Защо… защо го правите? — попитах.

Той не ми отговори, а само се пресегна, взе пистолета и каза със собствения ми глас:

— Ще ми трябва друг патрон.

— Полковникът ще ти даде — рече Наркозес.

Тогава се сетих за нещо, което беше казал преди малко.

— Вие ме нарекохте ди Гриз. Знаете името ми?

— Знам много повече от това — каза той, докато притискаше брадата и мустаците на лицето ми. — Вземи тези бумаги. Последвай ме. И си дръж езика зад зъбите.

Бях много щастлив да изпълня всички тези указания. Хвърлих последен поглед към собственото си оковано „аз“ и пристъпих напред към свободата.

Заситних след Наркозес с документите под мишница, като се мъчех да си внуша, че съм брадат и дебел. Пазачите не ни обърнаха внимание — всички до един наблюдаваха със садистично възхищение как водонепропускливата врата се затваря.

— Чакай! — извика полковникът, отвори малка кутия и извади от нея един патрон.

Вдигна глава, докато минавах покрай него, и ме погледна право в очите. Усетих как от порите ми избива пот. Стори ми се, че този мигновен поглед продължи цял час. После той се извърна и извика:

— Отворете вратата, идиоти! Зареждам пистолета и тогава затваряме.

Завихме по коридора и пагубната за здравето ми група изчезна от полезрението. Тихо, както си бях наложил, последвах адвоката през силно охранявания портал, в един асансьор, извън него и най-после през последната врата, най-после извън Монетарницата. След като минахме покрай въоръжените стражи и се запътихме към очакващата ни наземна кола, въздъхнах облекчено и казах:

— Господин…

— Стига вече! В колата. Ще говорим за вдигане на заплатата в кабинета, не преди това.

Наркозес явно знаеше неща, които ми бяха убягнали. Подслушвателни устройства в декоративните дървета, покрай които минавахме? Акустични микрофони, насочени към нас? Едва сега си дадох сметка, че внимателно планираното ми престъпление се бе оказало пълен провал още от самото начало.