Хари Харисън - Свят на смъртта III

Изведнъж следите се отклониха от песъчливия бряг, навлязоха в една съседна пещера и различаването им стана по-трудно, но не невъзможно. Тук-там малките сталагмити по варовиковия под бяха стъпкани, а в мекия камък по стените бяха издълбани знаци. Тунелите се разклоняваха, един от тях завиваше обратно към водата и завършваше рязко със скалист ръб. Тук нямаше отстрани брегове и водата изпълваше пещерата почти до гладкия таван. Джейсън се върна по стъпките си и отново тръгна по следите, които водеха към другото разклонение.

Струваше му се, че е на крак от незапомнени времена.

Веднъж спря да почине и неволно заспа. Събуди се, разтреперен от студ, и си наложи да продължи нататък. Доколкото знаеше, скритият в токата на колана му часовник все още работеше, но той не го поглеждаше. Някак си в тези безкрайни, вечни пещери отмерването на времето губеше значение.

В пещерата, където се движеше сега и която по нищо не се различаваше от останалите, Джейсън откри човека, след когото бе вървял. Той спеше на пода пред него — варварин, облечен с почти същите кожи като неговите.

— Здравей! — извика Джейсън на междинния език, приближи се и млъкна. Човекът спеше вечния си сън, бе умрял отдавна. Намираше се в тези сухи, студени и свободни от бактерии пещери от години, а може би и от векове. Незнайно откога. Плътта и кожата му се бяха мумифицирали. Изсъхналите устни разкриваха жълти зъби. Едната ръка беше протегната и сочеше напред, към ножа пред разперените пръсти. Джейсън го вдигна и забеляза, че е покрит със съвсем тънък слой ръжда.

Това, което направи после, беше против волята му, но от жизнено значение за оцеляването му. С внимателни движения Джейсън свали връхните дрехи от трупа. Притежателят им пукаше и скърцаше, когато се налагаше да се поразместят вкаменените крайници, но възраженията му спираха дотук. Джейсън прибра кожите, отдалечи се към другия край на пещерата, съблече се чисто гол и надяна сухите дрехи. Място за погнуса нямаше — трябваше да оцелее.

Собствените си дрехи просна да съхнат, сгуши се в кожите, намали светлината до жълтеникаво мъждукане — не можеше да си представи, че отново ще го обгърне непрогледен мрак — и мигновено потъна в неспокоен сън.

— Казват, че когато еднообразието трае дълго, човек загубва чувство за времето, тъй като всичко е едно и също. Значи едва ли мога да преценя откога съм тук. — Той направи с мъка още няколко крачки и се замисли. — Май доста отдавна.

Отпред пещерата се разклоняваше и той внимателно издълба знак с ножа на височината на раменете си, преди да тръгне по десния ръкав. Този тунел прекъсваше при водата — познат случай, и Джейсън коленичи и се напи до насита, преди да тръгне обратно. На разклона издълба резката, която означаваше „вода“, и пое по другия ръкав.

— Хиляда осемстотин и три… хиляда осемстотин и четири… — Сега броеше всяка трета крачка с левия крак, тъй като беше стигнал до неимоверно огромно число. Едва ли имаше смисъл в това, но поне говореше нещо и звукът на гласа му като че ли облекчаваше изпитанието, на което го подхвърляше безкрайната тишина.

Добре че стомахът бе спрял да го боли. В началото къркоренията и присвиванията го бяха изтормозили, но после престанаха. Вода можеше да пие до насита, ала как не се сети да отмерва времето по броя на дупките, с които стягаше колана си.

— Виждал съм те вече, противен кръстопът — изплю се той по посока на трите резки на стената при разклонението. А после издълба с ножа под тях и четвърта. Нямаше да се върне повече тук. Беше схванал закономерността на завоите в лабиринта отпред.

Или поне така се надяваше.

— Кулио има само от една област… Флетър от две, но много странни… Хармил… — И той се замисли, без да спира. Какви точно имаше Хармил? Сега това му убягваше. Беше изпял всички маршови песни, които си спомняше, но по неизвестни причини започваше да им забравя думите.

„По неизвестни причини ли? Ха!“ — присмя се той злобно сам на себе си. Причините бяха очевидни. Все повече и повече започваше да огладнява и да се изморява. Човешкото тяло може да издържи дълго без вода и храна. Но колко ли дълго можеше да продължава да се движи, без да спира?

— Време ли е за почивка? — запита се Джейсън.

— Време е за почивка — отговори си Джейсън.

След малко. Този тунел слизаше надолу и от дъното му се носеше мирис на вода. Напоследък обонянието му се беше изострило силно. Често до водата имаше и пясък, където можеше да поспи, беше много по-удобен от голите скали. Бе останал само кожа и кости, които стърчаха и му убиваха, щом легнеше.