Хари Харисън - Свят на смъртта III

— Усвоил си някои съвсем долнопробни навици — отбеляза Рес и изтри с кърпа счупеното гърло на бутилката, преди да си налее една чаша. — Какъв е планът?

Джейсън настървено дъвчеше тлъстичката пържола.

— Темукин идва насам с цяла армия. Не много голяма — повечето племена се прибраха по родните си места след изтреблението на невестулките. Но преди това му се заклеха във вярност и готовност да го подкрепят, щом им заповяда. Когато чу, че сте слезли на брега, той призова най-близките племена и тръгна на поход. Вече се намира на около един ден път оттук, но Кърк и пирийците са се установили на лагер точно на пътя му. Довечера би трябвало да се срещнем. Аз ги изпреварих, за да проверя обстановката преди срещата.

— А тук отговаря ли всичко на изискванията ти?

— Горе-долу. Дръж въоръжените главорези подръка, но нека не бие на очи. Остави двама-трима да се мотаят наоколо, а другите натикай в някоя шатра. Донесъл ли си стоките, за които говорихме?

— Всичко. Ножове, стоманени остриета и дървени пръчки за стрели, железни съдове и какво ли не още. Захар, сол, някои подправки. Все нещо ще им хареса от цялото това изобилие.

— Нали в това ни е надеждата. — Джейсън тъжно погледна към празната бутилка и я захвърли.

— Би ли желал още една? — попита Рес.

— Да, но не бива. Никакъв контакт с врага — поне засега. Ще се върна в лагера, за да съм там, когато се срещнем с Темукин. Той е важният. Трябва да привлечем племената на наша страна, да започнем да търгуваме мирно и да избутаме пълководеца на сухо. Дръж бутилката върху лед, докато се върна.

Джейсън отново се изкачи с моропа до високите равнини. Небето бе прихлупено и мрачно, а вятърът навяваше във врата му острите иглички на суграшицата. Той се сви на гърба на животното и го пришпори с всички сили. В пирийския лагер пристигна привечер, тъкмо когато се готвеха за тръгване.

— Точно навреме — рече Кърк и препусна към него. — Наредих корабната совалка да се движи високо по спътникова орбита и да следи Темукиновите войски. Рано следобеда той се отклони от прекия път към брега и се отправи към Портата на ада. Вероятно там ще спре да пренощува.

— Никога не съм го мислил за много религиозен човек.

— Сигурен съм, че не е такъв. Но е достатъчно добър като водач, за да поддържа настроението на хората си. Изглежда, тази дупка е едно от няколкото свети места, които имат. Предполага се, че води право в ада. Там Темукин ще извърши жертвоприношение.

— Какво пък, и това място става за срещата ни с него. Да вървим.

Небето се спускаше все по-ниско и мрачният следобед неусетно се сля с вечерта, а вятърът непрестанно ги засипваше с едър, зърнест сняг. Той се събираше в гънките на дрехите им и в козината на моропите, докато накрая всички побеляха. Беше настъпил почти пълен мрак, когато пристигнаха при привържениците на Темукин. Сред долитащите от вси страни приветствени възгласи се насочиха към камачата, където се съвещаваха вождовете. Кърк и Джейсън слязоха от моропите и се провряха през отвора покрай стражите. Насядалите в кръг мъже извърнаха глави към тях. Погледът на Темукин пламтеше от неподправена омраза.

— Кой е този, дето се осмелява да дойде неканен, когато Темукин се среща с капитаните си?

Кърк се наежи и не му остана длъжен:

— Кой е този Темукин, дето би попречил на Кърк от пирийците, завоевател на Пролуката, да участва в съвещание на вождовете от равнините?

Всички разбраха, че се завързва сражение. Настъпилата мъртва тишина се нарушаваше единствено от вятъра, който навяваше сняг по стените на камачата.

Темукин бе първият пълководец, който бе успял да обедини всички племена под едно знаме. Той обаче не взимаше никакво решение без съгласието на племенните вождове. А някои от тях вече недоволстваха от суровостта на заповедите му и биха предпочели нов пълководец — а защо не и премахването на всякакви пълководци. Те следяха разгорялото се съперничество с повишено внимание.

— Ти се сражава добре при Пролуката — каза Темукин. — Както и всички останали. Ние те поздравяваме и сега можеш да си вървиш. Това, с което се занимаваме тук, няма нищо общо с онова сражение, нито пък с теб.

— Защо? — попита Кърк с ледено спокойствие и седна. — Какво се опитваш да скриеш от мен?

— Ти ме обвиняваш… — Побелял от гняв, Темукин се хвана за сабята.

— Никого не обвинявам — прозя се широко Кърк. — Ти май сам се обвиняваш. Срещаш се тайно, отказваш прием на един вожд, хвърляш се да обиждаш, вместо да говориш истината. Отново те питам: какво криеш?