Франсис Харт - В тръстиките

— Не… параходът беше вече доста отминал, преди да ви видя вас.

— А! — рече непознатият. — Е, аз ще си лягам. Той отиде при фургона, качи се в него и докато Морз стигне там с мокрите му дрехи, вече се беше завил с одеялата. След малко като че ли беше дълбоко заспал.

Едва тогава, когато гостът беше легнал безпомощен, напълно в неговата власт, Морз започна да си дава сметка за странното преживяване. Властното влияние на този човек бе така пълно, че Морз, макар и самостоятелен по природа и самоуверен, не беше си позволил да го запита с какво право се държи така, нито да се противопостави на грубостта му. Беше приел нехайното или преднамерено замълчаване на госта относно подробностите на произшествието като нещо естествено и дори на ум не му беше дошло да го пита за това. Той не се съмняваше, че то бе обикновена случка в този голям свят, толкова далечен от собствените му преживелици, и не помисли повече за нея. Появяването на самия човек бе нещо по-голямо за него, отколкото довелите го причини. Той още не съзнаваше съвсем пълното очарование, което този тайнствен непознат бе упражнил над него, но изпитваше плахо удоволствие дори от повърхностния интерес, проявен от него към личните му работи и още усещаше на ръката си топлата тръпка от лекото му, но изразително ръкостискане, сякаш на някоя жена. У някои самотни, са мовглъбени натури съществува едно просто, подсъзнателно чувство на дружба, което е почти еднакво с любовта от пръв поглед. Дори и безочливостта и дързостта на този непознат действуваха на Морз така, както биха могли да го трогнат и пленят кокетството или деспотичността на някоя селска девственица. И този саможив и стеснителен заселник от покрайнините цялата нощ не го хвана сън и той обикаля смутено и плахо фургона, където бе намерил подслон неговият гост; сякаш беше самият Коридон, бдящ над сгряната от луната постеля на някоя задрямала Амарилис. 3 3 Амарилис и Коридон — обичайните имена на пастирка и пастир в старите латински пасторали (у Вергилий и др.). Б. пр.

Той тръгна, щом се развидели, след като сложи скромна закуска до спящия още гост, и още преди пладне се завърна с кон.

Когато подаде на непознатия кесията му, олекнала с цената на коня, оня го попита кратко:

— Това за какво е?

— Остатъкът от парите. Аз платих само петдесет долара за коня.

Непознатият го изгледа с чудноватата си усмивка. След това сложи кесията обратно в пояса си, стисна още веднъж ръката на Морз и възседна коня.

— Значи името ти е Мартин Морз! Е, сбогом, Морзи! Морз се подвоуми. Руменина заля мургавите му бузи.

— Вие не ми казахте вашето име — рече той. — В случай че…

— В случай, че ме потърсят Е, можеш да ме наричаш капитан Джак. — Той се усмихна, кимна, пришпори мустанга и препусна в лек галоп.

Този ден Морз не свърши почти никаква работа, унасяше се и изживяваше наново събитията от предишната вечер докато взе да му се струва, че пак вижда странния си гост. Той сякаш пак беше на тясната ивица на ливадата. Ей го дървото, под което го беше първо сложил, ей там беше мястото, където го беше, видял седнал с мокрите му, но добре прилягащи дрехи. От грубото облекло, което бе носил, и му бе върнал, лъхаше на някакъв изтънчен сапун, миризмата на който надделяваше над соления дъх на неговия. Той отиде рано на брега със смътна надежда, и сам той не знаеше защо, че ще го види пак и ще го познае между пътниците. Като газеше между тръстиките в слабата светлина на изгряващата луна и си припомняше точно мястото, където за първи път беше видял непознатия, изведнъж го стресна преобръща нето във водата на нещо черно, което се бе закачило за брега, но неговото бродене го беше освободило. За негов ужас то донякъде приличаше на това, което първом бе зърнал предишната вечер. Но когато погледна отново безпомощно плувналата коса и издулите се очертания, видя, че това беше мъртвец и по външност, и по телосложение съвсем различен от доскорошния му гост. Имаше следа от удар на челото и огромна рана на гърлото, обезкървена вече от водата, побеляла и като восъчна. Обзе го необясним страх не при вида на трупа, защото бе изживял индиански кланета и беше изнасял обезобразените до неузнаваемост тела на убити, а някаква душевна уплаха, която, колкото и да е чудно, се засилваше и задълбочаваше с далечното пуфтене на приближаващия се параход. Без да знае защо, той побърза да измъкне трупа на брега и го скри в тръстиките, сякаш за да скрие доказателствата за извършено от самия него престъпление. После, за свой безразсъден ужас забеляза, че пъшкането на парахода и ударите на лопатите в колелата му започнаха да се забавят, когато той неясно се очерта в далечината, докато внезапното им спиране изпрати огромна вълна, която като исполински удар на сърцето премина през тръстиките и наполовина го заля. Блясъкът на три-четири фенера на палубата и неподвижната редица изравнили се с него светлини заслепиха очите му, но той знаеше, че преградата от ниски върби напълно закрива къщата и фургона. Неясната глъчка на гласове от борда изведнъж бе прекъсната от рязка заповед и за негово облекчение завъртелите се бавно колела раздвижиха пак водата и големият корпус тежко пое напред. Сам той не знаеше защо, обзе го чувство на успокоение и той си даде сметка, че за първи път не бе имал желание да погледне парахода.