Франсис Харт: Мигълс

— Хората тука наоколо са много добри — подхвана пак Мигълс, след като помълча и пак се подаде малко на светло. — Мъжете от Разклона обикаляха насам, докато най-после разбраха, че не са желани, а жените са добри… и не идват. Беше ми доста самотно, докато един ден не намерих ей там в гората Хоакин, когато още не беше толкова висок, и го научих да се моли за храна, а пък и Поли — свраката, — какви ли не ги знае тя и вечерите стават доста весели с нейните приказки и аз не се чувствувам като да съм единственото живо същество в стопанството. А пък Джим… — Мигълс се разсмя както преди и се показа съвсем на светлината от огъня. — Джим… ами че вие, момчета, бихте се смаяли да видите колко много разбира той за човек в неговото положение. Понякога му донасям цветя и той ги гледа също като че ги познава, а друг път, като седим сами, аз му чета ей тия неща от стената. Божичко! — рече Мигълс и пак от сърце се изсмя. — Тая зима му прочетох цялата тая стена, Не съм виждала човек да обича толкова да му четат като Джим.

— Защо не се омъжите за този човек, на когото сте посветили младостта си? — попита съдията.

— Ами, знаете ли — каза Мигълс, — не би било честно спрямо Джим да се възползувам от неговата безпомощност. А пък и ако сме мъж и жена, и двамата ще знаем, че аз съм длъжна да правя това, което сега правя по свое собствено желание.

— Но вие сте още млада и привлекателна…

— Става късно — сухо рече Мигълс — и по-добре ще е всички да си лягате. Лека нощ, момчета.

Тя се покри с одеялото презглава, легна до креслото на Джим, сложи глава на столчето му за крака и вече не се обади. Огънят бавно гаснеше в огнището, всеки от нас си взе одеялото мълком и след малко в дългата стая не се чуваше нищо освен трополенето на дъжда по покрива и тежкото дишане на спящите.

Беше почти съмнало, когато се събудих от неспокоен сън. Бурята бе отминала, звездите грееха и през прозореца, на който нямаше капаци, в стаята надзърташе вдигащата се над величествените борове пълнолика луна. Лъчите й докосваха с безгранично състрадание самотната фигура в креслото и сякаш заливаха с пречистващ поток сведената глава на жената, чиято коса, както в прекрасната стара приказка, покриваше нозете на този, когото обичаше. Тя придаваше някаква мила поетичност дори на ъгловата снага на Юба Бил, който, приповдигнал се на лакът между тях и своите пасажери, бдеше с безмилостно търпелив поглед. И тогава заспах и се събудих посред бял ден от кънтящия в ушите ми вик на застаналия над мен Юба Бил:

— Качвай се!

На масата ни чакаше кафе, но Мигълс я нямаше. Ние обиколихме къщата и се бавихме дълго, след като конете бяха запрегнати, но тя не се върна. Беше ясно, че искаше да избегне официалното сбогуване и беше ни оставила да си заминем тъй, както бяхме дошли. Ние настанихме дамите в дилижанса и се върнахме в къщата и един по един тържествено стиснахме ръка на парализирания Джим, като след всяко ръкостискане го слагахме тържествено в предишното положение. Тогава хвърлихме последен поглед на дългата стая, на табуретката, където беше седяла Мигълс, и бавно заехме местата си в чакащия дилижанс. Камшикът изплющя и ние потеглихме!

Но когато стигнахме големия път, опитните ръце на Юба Бил накараха шестте коня да приклекнат и дилижансът рязко спря. Защото там, на малка могилка край пътя, стоеше Мигълс с развяна коса и блеснали очи, размахала бялата си кърпа и с блеснали за сетно „сбогом“ бели зъби. Ние размахахме шапките си в отговор. И тогава Юба Бил, сякаш от страх да не ни задържи повече тази омая, бясно шибна конете си, те се понесоха напред и ние паднахме назад на местата си. Никой не промълви нито дума, докато стигнахме Северния разклон и колата спря пред „Дома на независимостта“. Тогава, със съдията начело, влязохме в бара и безмълвно се наредихме пред тезгяха.

— Пълни ли ви са чашите, господа? — запита съдияга и тържествено свали бялата си шапка. Чашите бяха пълни.

— Тогава за здравето на Мигълс. БОГ ДА Я БЛАГОСЛОВИ!

Може и да я е благословил. Кой знае?

© 1983 Сидер Флорин, превод от английски

Francis Bret Harte

Източник: http://dubina.dir.bg

Сканиране и обработка: Сергей Дубина, 24–25 май 2003 г.

Публикация:

Франсис Брет Харт

Калифорнийски разкази

Подбор и превод от английски Сидер Флорин, 1983

Александър Алексов, художник, 1983

Издателство „Отечество“, София

с/о Jusautor, Sofia

HARTE OF THE WEST. 17 Stories by Bret Harte.

Dell Publishing Co., Inc.. N. Y., 1966.