Франсис Харт - Мигълс

Съдията се съвзе пръв и й отправи многословен комплимент.

— Ще ви помоля да ми дадете тоя фуркет — рече изтежко Мигълс. Пет-шест ръце тутакси се протегнаха към падналия фуркет и го подадоха на хубавата му притежателка, а Мигълс прекоси стаята и се загледа напрегнато в лицето на болния. Неподвижният му поглед й отвърна с изражение, каквото не бяхме забелязали дотогава. Живот и разум сякаш се мъчеха да проблеснат пак в изпитото лице. Мигълс отново се засмя — това бе чудноват, красноречив смях — и пак обърна черните си очи и белите си зъби към нас.

— Този нещастен човек е… — нерешително заговори съдията.

— Това е Джим — каза Мигълс.

— Вашият баща?

— Не.

— Брат?

— Не.

— Съпруг?

Мигълс метна бърз, полупредизвикателен поглед към двете пътнички, които, както бях забелязал, не взимаха участие в общото мъжко възхищение от Мигълс, и отговори сдържано:

— Не, това е Джим.

Настъпи неловко мълчание. Двете пътнички се приближиха повече една до друга, съпругът на дамата от Уошо загледа разсеяно огъня, а високият мъж се вглъби в себе си, за да потърси изход от това трудно положение. Но смехът на Мигълс, който беше много заразителен, наруши тишината.

— Хайде — подхвърли тя живо, — трябва да сте гладни.

Кой ще ми помогне да приготвя нещо за похапване?

Намериха се достатъчно доброволци. След две-три минути Юба Бил беше се заел като някой Калибан да мъкне дърва за тази Миранда 1 1 Калибан и Миранда — действуващи лица от Шекспировата пиеса „Буря“. Б. пр. , пощенският куриер мелеше кафе на верандата, на мен бе отредена трудната задача да нарежа на тънки филийки бекон, а съдията даваше на всекиго от мас своите добродушни и многословни съвети. А когато Мигълс, подпомогната от съдията и нашия „палубен пасажер“ ирландеца, нареди на масата всичките чинии и чаши, с които разполагаше, ние съвсем се бяхме развеселили, въпреки дъжда, който трополеше в прозорците, вятъра, който фучеше в комина, двете дами, които си шепнеха в ъгъла, и свраката, която току изгракваше язвителни бележки за разговора им от поличката си горе. В ярко разгорелия се огън можахме да разберем, че стените бяха облепени с илюстровани списания с женски вкус и умение. За мебели се използуваха или нагодени сандъци от свещи и други, облечени с шарена басма, или кожи на животни. Креслото на безпомощния Джим бе изобретателно използувана бъчва от брашно. В разните подробности на ниската дълга стая се забелязваше спретнатост и дори вкус към артистичното.

Вечерята беше кулинарен празник. И нещо повече — тя беше светско събитие, главно, струва ми се, благодарение на редкия такт, с който Мигълс насочваше разговора, задаваше всички въпроси сама и през цялото време с такава искреност, която не ни позволяваше и да помислим, че самата тя иска да скрие нещо, и ние говорехме за себе си, за плановете си, за пътуването, за времето, един за друг — за всичко, освен за нашите домакин и домакиня. Трябва да се признае, че приказките на Мигълс съвсем не бяха елегантни, нито граматически правилни и от време на време в тях се промъкваха думички, употребата на които, общо взето, се смята за право на нашия пол. Но когато се изтърваваше, зъбите и очите й така блясваха и тя избухваше в такъв смях — смях, присъщ на Мигълс, — толкова откровен и непресторен, че сякаш пречистваше моралната атмосфера.

По едно време, както вечеряхме, чухме шум, като че някакво тежко тяло се търкаше о външните стени на къщата. Скоро след това се чу дращене и сумтене на вратата.

— Това е Хоакин — каза Мигълс в отговор на въпросителните ни погледи, — искате ли да го видите?

Преди да успеем да й отвърнем, тя отвори вратата и пред нас се появи младо мече гризли, което веднага се вдигна на задните си крака, с увиснали надолу предни лапи, в обичайната просешка поза, загледа Мигълс с обожаващ поглед и така удивително заприлича на Юба Бил.

— Това е моят пазач — обясни Мигълс. — О, той не хапе — добави тя, когато двете пътнички побързаха да се свият в ъглла — Нали, Мечо? — (Последният въпрос бе зададен направо на умния Хоакин) — Знаете ли, момчета — продължи Мигълс, след като нахрани своят пазач и затвори вратата подире й, — имали сте голям късмет, че Хоакин не се е навъртал тука, когато сте дошли тая вечер.

— Че къде е бил? — запита съдията.

— С мен — рече Мигълс. — Бога ми, той припка с мен по тъмното също като че ли е човек.

Ние се смълчахме за малко, заслушани във вятъра. Може би всички виждахме пред себе си една и съща картина — как Мигъл върви през мократа от дъжд гора със своя див пазител. Съдията — спомням си — каза нещо за Уна и нейния лъв 2 2 Уна и нейният лъв — персонажи от алегоричната поема на англ. поет Едмъд Спенсър (1552–1599) „Кралицата на феите“, олицетворяващи Истината и Разсъдъка. , но Мигълс го прие, както и другите комплименти, спокойно и сериозно. Дали съвсем не забелязваше възхищението, което будеше (надали можеше да не й направи впечатление обожанието на Юба Бил), не зная, но самата й прямота говореше за чувството на пълно равенство с мъжете, което се възприемаше като жестоко унижение от по-младите ни другари.