Франсис Харт - Целувката на Саломи Джейн

Надали би могла да го познае, ако го види пак. Млад мъж с блеснали очи, с поруменели, изгорели от слънцето бузи, с някак сковано изражение на лицето и голобрад; не, поне тя не бе усетила да има брада. Въпреки това той съвсем не приличаше на Рюбен, ни най-малко. Тя взе снимката на Рюбен от прозореца и я сложи върху кутията си за ръкоделие. И само като си помисли, че не знае дори името на този млад мъж! Това беше чудновато! Да я целуне мъж, когото може би никога нямаше да познае! Разбира се, той знаеше нейното име. Тя се питаше дали го помни, ами самата нея? Но, разбира се, той е бил толкова щастлив, да си отърве живота, че надали е помислил за нещо друго. Все пак тя не отдели повече от пет-шест минути на тези размисли и като разумно момиче взе да мисли за друго. Но когато отвори килера и видя кафявата холандска рокля, с която бе преди два дена, рече си, че не й много прилича, и съжали, че не бе сложила най-хубавата си рокля, когато беше отишла на гости у Пийт Червения. Тогава положително щеше да направи по-голямо впечатление.

Когато баща й се върна вечерта, тя го попита чул ли е нещо ново. Не, още не били хванали втория конекрадец, който бил на свобода. Съдията Бумпоинтър говорел да се прибегне до презряното правосъдие. Оставало само да видят дали конекрадецът ще се окаже толкова глупав, че да се опита да се отърве от коня. Останките на Пийт Червения били предадени на вдовицата му. Може би, в духа на добросъседските отношения, би било редно Саломи Джейн да отиде на погребението. Но Саломи Джейн не одобри предложението, нито обясни на баща си, че понеже другият конекрадец е все още жив, съвсем не й се иска да се изложи на ругатните на вдовицата за втори път. Въпреки това тя противопостави своето положение на положението на вдовицата с ново и чудновато задоволство. Избягалият е могъл да бъде Пийт Червения. Но му е липсвало безстрашието на непознатия. Тя вече бе установила геройството му.

— Ти не ме слушаш, Саломи. Саломи Джейн се стресна.

— Аз тука те питам дали си виждала това псе Фил Лараби да дебне наоколо днес.

Саломи Джейн не беше го виждала. Но това събуди интереса й и я накара да се упрекне, защото знаеше, че Фил Лараби бе един от враговете на баща й.

— Той не би посмял да мине оттук, освен ако знае, че те няма в къщи — веднага отговори тя.

— Точно това ми е чудно — каза баща й и се почеса по прошарената си глава. — Той не ми излиза от ума целия ден, а един от ония китайци ми каза, че го видял на Дърварското кръстовище. Той беше нещо като приятел на жената на Пийт. Затова си рекох, че може да го разбереш дали е бил там — Саломи Джейн се упрекна още повече във връзка с интереса на баща й от нейните „добросъседски чувства“. — Но това не е всичко — продължи господин Клей. — На далечното пасбище имаше дири, дето не бяха мои. Проследих ги, те обикаляха около къщата два или три пъти, сякаш някой е дебнел, а после пак ги загубих в гората. То му прилича на туй псе Лараби да ме дебне от засада и да го е страх да излезе честно и почтено срещу мен на открито.

— Трябва да се постайш един-два дни, татко, и да ме оставиш аз да поразузная — каза момичето със съчувствено възмущение в очите. — Ако е тоя мръсник, аз скоро ще го издебна и ще ти кажа къде се крие.

— Ти ще си стоиш тука, Саломи — решително заяви баща й. — Това не е женска работа… макар и да не отричам, че имаш повече ум за такова нещо, отколкото някои мъже, дето ги зная.

Въпреки това вечерта, когато баща й си легна, Саломи Джейн седна до отворения прозорец на всекидневната с вид на равнодушно съзерцание, но цялата превърнала се в зрение и слух. Беше хубава лунна нощ. Два бора близо до вратата, предна стража на гъстите редици на далечната гора, хвърляха към къщата дълги сенки като пътеки и дъхаха приятния си мирис в прозорците. Защото около жилището на Саломи Джейн нямаше лекомислени прищевки като виещи се растения и цветя. Поляната бе разчистена наскоро, животът бе твърде практичен за такива суетни неща. Но луната придаваше смътна загадъчност на всичко, смекчаваше скованите очертания на оборите, изписваше сенки по лишените от капаци прозорци, милостиво заглаждаше неугледните купища изоставен чакъл и неприветливите следи от изгорени дървета пред вратата. Тя подействува дори на Саломи Джейн и я накара да отрони нещо между въздишка и прозявка с диханието на боровете. После изведнъж тя се стегна.

Острият й слух бе доловил далечно „чатчат“ по посока на гората; будният инстинкт и животът на открито й помогнаха да определи, че това бе звънтене на конски подкови по каменистата почва; познаването на местността й подсказа, че то идва оттам, където пътеката минава по оголен кремъчен пласт на по-малко от четвърт миля от къщата, в границите на сечището. Не беше някое залутало се говедо, защото копитата бяха подковани с желязо — беше някой конен нощен нарушител и не предвещаваше нищо добро за човек като Клей.