Л. Хабърд - Врагът отвътре

В момента плащаше пътна такса. Остави моста зад себе си. Сега пък подмина указателните знаци в Бронкс. Видя щатска магистрала 278. Какво ще прави там? Прехвърли се на Хотчинс, Ривър Паркуей. Уайт Плейнз? Не, подмина отбивката. Бостън? А, Ню Брюнсуик, Канада! Сигурно ще бяга от страната. Веднага станах да изпратя съобщение за Рат и Тарб. Хелър ще излезе извън обсега на активатор-приемника, да не говорим за Реле 831!

Спрях. Боже мой, заради всички притеснения, които Хелър ми създаваше, бях забравил да дам на Рат и Търб приемник и декодер! Нямах връзка с тях!

Седях и гледах безпомощно екрана.

Проклех го. Всичко беше по негова вина. Докато спах, с никого не бе обсъдил този проклет „Главен чини“!

Слънцето вече се бе вдигнало.

Изглежда той се наслаждаваше на зелените дървета и тревата, които бягаха отстрани, защото определено не обръщаше много внимание на шофирането си. Може би на някои гледката щеше да им се стори красива, ако съдбата не ги удряше с чук като мен.

Плати пътна такса и се качи на магистрала, премина Ню Инглънд. Погледът му се задържа малко на един знак. Стамфорд. Значи е в Кънектикът. Тогава за първи път ми светна нещо. Като гледах китно зелените дървета, той каза:

— Старият капитан Дъган беше прав! Красива СТрана.

Капитан Дъган! Геологическото проучване! Но какво бяха обсъждали? Златото в Аляска? Може би отива в Аляска! Но това не беше пътят за Аляска. А и до Аляска не се ходи с яркочервено старо нюйоркско такси „Риъли Ред“. Там се ходи с кучешки впряг. Познавах планетата! А може би кроеше в главата си някакъв хитър и измамен план. Знаех си, че нищо добро няма да последва от този курс по разузнаване към военните!

Подмина всички отбивки за Стамфорд. Но тъкмо когато вниманието ми започна да отслабва, той сви вляво и тръгна по лош щатски път. На една табела пишеше, че в тази посока е Нортън Пойнт.

Не след дълго спря таксито и излезе. Намираше се на един плаж. Пред него се простираше огромна водна шир, гладка като злато на утринното слънце. Той тръгна по пясъка. Изглежда океанският въздух му доставяше удоволствие. Вдъхна няколко глътки въздух така, сякаш му беше вкусно.

Каза:

— Все още не са те съсипали докрай, плането!

Но направи няколко крачки и видя мазут. Поправи се:

— Но се стараят с всички сили.

Продължи да върви. Няколко гларуса избягаха, но не се вдигнаха във въздуха. Отгоре се виеха чайки. Един сърф със златист връх пореше водата.

— Срамота — каза Хелър. — Ти си толкова красива планета. — После, с внезапна решителност, каза: — Най-добре да се заемам за работа, докато все още си обитаема!

Тръгна на север. Оглеждаше мястото, където една река се вливаше в морето.

— Аха, ето това е! — каза той.

Изтича до таксито, скочи вътре и след секунда потегли с рев. Заобиколи Магистралата Ню Инглънд, мина хълмистата местност, зелена и дива в по-голямата си част.

Спря. Разтвори карта с геологически проучвания. Изглежда на нея бе отбелязана всяка една къща. Спусна се по надолнището и свърна от главния път в един коларски. Изглежда търсеше някакви белези. Откри много стар каменен знак с отбелязани мили. И то точно на царския път. Беше толкова избелял, че едва се четеше. После ми стана ясно. Намираше се на стар изоставен път.

Рододендрони, лавър и плевели се удряха в калниците. Най-сетне стигна до някакви постройки. Не приличаха на ферма. Какво ли можеха да бъдат? Но много скоро една съвсем ръждясала табела обясни всичко. На времето е било бензиностанция, а сега в идния двор имаше само няколко кокошарника. От комина излизаше тънка струйка дим. Хелър почука на изкривената врата. Отвори му една много стара бабичка. От това, че очите й не гледаха в определена посока, разбрах, че е сляпа.

— Аз съм младежът, който вчера се обади от Ню Йорк — каза Хелър с ласкав глас.

— О, добре дошъл. Влизай, влизай и сядай. Ще пийнеш ли кафе?

Хелър каза да и тя се засуети да го приготви.

— Наистина се радвам, че си успял да дойдеш до тук с кола — каза тя. — По този път не е минавала кола откак съпругът ми почина. Както и да е. Как ти се струва тук?

— Все още ви има в картата, госпожо — каза Хелър със силен нюингландски акцент.

— Е, мога да кажа, че все пак е някакво успокоение да не те изличат изцяло от страната!

Запъти се пипнешком към стола и седна, не съвсем с лице към Хелър.

— Тук беше много оживено, преди да направят нови пътища. Тези проклети предприемачи всичко променят. Сега пък смятат да местят онези хълмове. Още кафе?