Л. Хабърд - Врагът отвътре

— Край на часа при психиатър на студента! СЕСТРА ШИБЪН! Веднага изпрати Бордън.

Хелър излезе, вземайки картона със себе си. Накара сестрата да се подпише, че се е явил.

Излезе навън, където Бум-бум го чакаше нащрек, със запален мотор.

Бум-бум бавно изстиска вътрешната част на кожената си шапка.

— Не бягаш, затова предполагам, че си се отървал?

Отвори лъскавата врата на старото такси. Свали от седалката една чанта, очевидно динамит.

— Предполагам, че днес няма да вдигаме във въздуха това място.

Хелър се качи. Бум-бум затвори вратата, махна табелката, хвърли чантата на пода пред предната седалка и се качи. Закачи лампата за такси и полицейският радиопредавател замлъкна.

Хелър каза:

— Тези хора са луди!

— Ха, ама че новина! Това всеки го знае. Къде отиваме сега?

— Ако тук няма какво повече да се прави, най-добре да ида в офиса.

— Слушам, капитане! — каза Бум-бум и препусна с таксито в натовареното движение.

Завиваше ми се свят, като гледах екрана — улици, табели, камиони — всичко се сменяше с шеметна бързина.

Опитах да се съсредоточа върху приключилия разговор. Сигурно има още много неща, които могат да се научат. Но мен достатъчно ме свиваше сърцето, за да мисля за това.

Хелър не обръщаше никакво внимание на карането на Бум-бум. Бръкна в един сак и извади учебник. Беше с меки корици и отгоре бе написано с молив:

„Питаше какво е маркетинг. Препоръчвам ти този опростен учебник.“

Какво му влизаше в работата на един боен инженер да учи предмет като маркетинг? Още една нишка в шантавата плетеница!

Очевидно вече почти привършваше с учебника, защото към края беше отбелязано между две страници. Той отвори там и набързо погълна остатъка от учебника, докато през това време Бум-бум се опитваше да се промуши между майки с колички и масивни камиони е ремаркетата им.

На последната страница имаше само един параграф. В него пишеше: „За да затвърди знанията си по предмета, студентът трябва да подготви проект по маркетинг, с който да направи даден продукт желан и търсен от потребителите“.

Хелър се загледа през прозореца. Търсеше с поглед рекламни плакати. Изчете доста.

След това очите му започнаха да блуждаят в различни посоки. Бях забелязал, че прави така, когато се замисли дълбоко. Измърмори на себе си:

— Фасул? Фалшиво уиски? Чайки? Обувки? Не, не! А, проучване! Не съм направил потребителски проучване.

Наведе се напред и викна през затворената преграда:

— Бум-бум! Ако беше потребител, какво би искал да купуваш най-много?

Бум-бум мина със свистене на гумите край един знак за ремонт на платното и викна назад:

— Ще ти кажа нещо, ако обещаеш, че няма да казваш на никого.

Качи се на тротоара и заобиколи един товарен камион.

— Всички мислят, че ми викат Бум-бум заради бомбите. Но не е така.

Профуча край една пожарна.

— Питай Черубино. Викат ми Бум-бум от четиринадесетгодишна възраст. Причината е в момичетата. Ако Бейб знае, че толкова често съм в „Грейшъс Палмз“, ще припадне!

— Значи отговорът на въпроса какво би консумирал най-много е момичета.

— И още, и още момичета! — викна Бум-бум и за малко не блъсна едно на пешеходната пътека, за да докаже думите си.

Хелър се облегна.

— Момичета. Хм.

Записа си на вътрешната страна на корицата на учебника: „Проучването извършено. Продукт: момичета.“

След това умопомрачаващо каране, против всички закони на пътното движение и природата, Бум-бум спря пред главния вход на Емпайър Стейт Билдинг, за да слезе Хелър. Като потегляше, викна през прозореца, че ще остави колата на мястото й в паркинга.

Хелър погледна нагоре. Зави ми се свят. Сградата, макар че не се виждаше цялата, а едва една четвърт от височината й, се губеше в облаците.

Той се понесе сред забързаната тълпа. Мина край множеството експресни и други видове асансьори и влезе в един, който явно спираше направо на неговия етаж. Никой не му обърна внимание.

Излезе. Фоайето им бе променено. Бяха се поя вили месингови табелки и палми през определено разстояние. Не бях запомнил колко огромен е етажът им.

Откри Изи в стаята за комуникации.

— Здрасти, Изи! — опита се той да надвие телексните машини. — Как върви?

Изи измъчено му се усмихна. Вероятно това бе най-ведрата му усмивка. Все още беше облечен в костюма от Армията на спасението. Роговите очила подчертаваха орловия му нос.

— Надявам се да не започнеш работа, преди нещата да се пооправят — каза Изи. Размаха един лист.