Л. Хабърд - Врагът отвътре

Седеше с наведена глава. Не ме поглеждаше.

Просто си седеше. От време на време въздишаше.

Не смеех да заговоря от страх да не избяга. Но след като измина доста време, я попитах:

— Защо си толкова тъжна?

С нисък, плътен глас, тя каза:

— О, господарю, тъжна съм, защото не мога да понасям мисълта, че съм лишена от елементарни житейски неща. Въздишам заради липсата на копринени кърпички, френски шампоан за вана, балсами и „Шанел номер 5“. Трябва съвсем дребна сума, за да се купят — някакви си няколкостотин хиляди турски лири.

Изглеждаше толкова тъжна, угрижена. Тя беше само една дива, примитивна номадка от пустинята Каракум. Нямаше смисъл да й напомням, че сега беше робиня. Естествено, че й трябваха нари, за да си купи неща от първа необходимост. Как ли са й липсвали, като е водила камилите в онази пясъчна пустош.

— Имаш ги — казах аз с господарски маниер.

Тя веднага се съживи и изопна снага. Очите й ме стрелнаха с поглед и веднага се приведоха срамежливо.

Тя вдиша от земята малкия си тъпан и започна да удря бавно, плахо. След това затананика тъжна, отнесена мелодия.

Знаех, че си дава кураж.

Ударите но тъпана станаха по-силни. Изведнъж, на средата тя остави тъпана, смени го с тамбурата и започна да удря по нея.

Мелодията, която тананикаше, се усили, забърза и стана по-жива.

Както си седеше, тялото й започна да се поклаща. Изправи се на колене. Движенията на тялото се засилиха.

Гривните й силно подрънкваха при ударите по тамбурата. Ритъмът зачести. Както беше седнала, но без никаква опора, започна бързо да протяга напред крака, един след друг!

Така от седнало положение, показвайки за секунда лакираните в сребристо нокти на краката, удряйки по блестящата тамбура, тя се понесе из стаята, пеейки някаква дива мелодия! Създаваше впечатление, че всъщност се носи по пода!

Обиколи стаята от единия до другия край, после обратно. В края на всяка обиколка скачаше високо, падаше на пети, изпъваше тялото и викаше: „Хей!“. И всеки път гривните й силно подрънкваха. Дивашко!

Сега се движеше в големи кръгове. Това беше руски танц! Понесе се по-бързо. Тамбурата се обаждаше още по-силно.

Моето тяло започна да подскача в ритъма на ударите. Следвах я само с очи, но тялото ми също започна да се извива наляво и надясно.

Кръговете се смаляваха. Затваряха се все по-близо и по-близо към средата на стаята.

И след малко тя отново застана по средата. Мелоцията на гласа й стана по-силна, по-наситена. Тя Беше на колене. Въртеше тамбурата над главата си, беше я обърнала с лицевата страна към мен, наляво, надясно, наляво, надясно, удряйки всеки път с ръка.

Усетих, че тялото ми отвръща на ритъма. Очите ми следяха инструмента.

Жълто-оранжевите пламъци проблясваха и проблясваха. Усетих, че дишам в ритъма на мелодията.

Хълбоците й започнаха да се полюшват. Тя рязко дръпна воала от лицето си. Очите й ме изгаряха като въглени.

Тялото ми се свиваше, не ми се подчиняваше, напред-назад, напред-назад.

Изведнъж тя се отпусна на петите си. Остави тамбурата. Взе лютнята.

Започна да свири акордите на същата мелодия, която преди си тананикаше. Очите й ме изгаряха.

Започна да пее.

Беше непоносимо! Викнах:

— О, скъпа моя!

Прострях ръце към нея.

Викът, жестът, я изплашиха. Тя се сви от страх. И преди да успея да я спра, захвърли инструментите и избяга от стаята!

Не бях стигнал до вратата, когато желязна решетка бе залостена.

Опитах се да й говоря. Умолявах. Но гласът ми сигурно изобщо не е стигал зад вратата. Тя си остана заключена.

Стоях доста време, после отидох и взех петстотин хиляди лири и започнах да ги пъхам, една по една, под вратата. Последната остана да стои там, крайчецът й се показваше. Прекарах остатъка от нощта пред вратата, вперил поглед в нея.

Следващия ден събрах достатъчно смелост, за да се промъкна край стената на вътрешната градина, но, уви, пролуката, която бях открил, бе запушена.

В един момент ми се стори, че чувам гласове в градината. Не бях сигурен. През целия ден бях нещастен, изпълнен с болка.

Не таях много надежда. Но към осем едно от момчетата дойде при мен. Каза: