Л. Хабърд - Врагът отвътре

Между тая сбирщина издирвани убийци „Чукът“ Малоун изглежда беше звездата. Върху колата му бяха нарисувани силуети на надгробните камъни на всички шофьори, които беше убил.

По националната телевизионна дискусия „Америка жива или поне полужива“ мнимото Гениално хлапе и Чукът Малоун се срещнаха с челен удар. Започнаха да си викат един на друг, после се хванаха за гушите, но след това камерите паднаха и краят не можа да се види. На, следващата сутрин мнимото Гениално хлане се появи извънредно в неговия червен състезателен костюм, за да се уверят многобройните му почитатели, че той е наред и че ще бие Малоун и нефтените компании в това състезание!

Хелър но време на всичко това просто не спираше да работи. Той изглежда използваше апартамента си като офис, защото не можех да разбера какво има намерение да прави. Смущението бе почти постоянно, тъй като Обединените нации имаха сесия. Той беше спрял да слиза във фоайето. Някак останах с впечатлението, че се спотайва.

Сняг! още сняг. В петък друга битка на синоптиците. Ще бъде ли ясно времето или ще вали сняг в десет часа събота утрин, когато състезанието трябваше да започне? Правеха се облози за времето. Но облози се правеха за всичко, което може да ти дойде наум. Беше трудно да се получи представа как ще се излъчи победител. И тъй като толкова много хора бяха спорили обикновено се стигаше до бой в опитите да се реши проблемът, Комисията по състезанието провъзгласи в един бюлетин, прекъсващ програмата, че колата победител ще трябва да може да се движи със собствена мощност и да направи хиляда обиколки, ако не и повече. Нито една кола не можеше да направи хиляда обиколки, без да презареди с гориво четири-пет пъти. Така че, ако Гениалното хлапе успее, без да зарежда, той щеше да спечели състезанието, а на другите коли им бе позволено да зареждат колкото си искат.

Решението бе последвано от викове на уплаха, но мнимото Гениално хлапе издаде напред челюстта си, отвори кривите си зъби и каза, че е съгласен. Той знаеше, че нефтените компании ще решат изхода от състезанието. Но продължаваше да ги предизвиква.

Едно президентско изявление в онази петъчна нощ информира света, че Америка не може да загуби дотогава, докато има такива надеждни млади хора като Гениалното хлапе.

След тази новина, понеже знаех, че пътищата ще бъдат фрашкани призори в събота, се пъхнах незабелязано във фургона си. Носех екрана. Носех бинокъла. Имах топли ръкавици и отопление в задната част.

Мястото вече беше избрано. От едно хълмче на около три четвърти миля, откъдето пистата се виждаше от доста голяма височина и нищо не можеше да попречи на видимостта. Хълмът беше в предния двор на една къща и си го бях осигурил със сто долара.

Моите снайперисти с бели наметала бяха разположени много по-близо до пистата по покривите на пради, въоръжени със заглушени оптични пушки „Уедърби“, стрелящи с патрони тип „Ускорител 30-06“, движещи се със скорост 4080 фута в секунда.

Отпуснах се на леглото във фургона, в пълен комфорт, самодоволен и уверен. Звънчето на екрана бе нагласено да ме събуди, ако Хелър се раздвижи.

Каква красива победа предстоеше — за мен.

Роден през 1911 година, син на американски флотски офицер, Л. Рон Хабърд е израснал в американския запад и от ранно детство е опознал грубия живот на открито, преди да поеме към морето. Каубои, индианци и планините на Монтана се уравновесяват с откритото море, с храмове и ориенталски пейзажи в пътуванията му в Далечния Изток като юноша. Докато навърши деветнайсет, той е пропътувал четвърт милион морски мили и още хиляди мили на земята. Впечатленията и изживяванията му са записани в поредица от дневници, в които могат да се открият наченки на сюжети за разкази.

След като се завръща в Съединените Щати, неутолимото любопитство и жажда за вълнения на Хабърд го пращат в небето като пилот, където бързо си спечелва слава със способностите и смелостта си, след което отново се отдава на морето. Този път поема на пътешествия из Карибско море на четири-мачтови шхуни, където приключенията се преплитат с познание, използвано по-късно пред пишещата машина.

Черпейки от опита, събран по време на пътешествията си, той създава изумително богатство от разкази — от приключенски и уестърни до детективски и мистични.

През 1938 година Хабърд вече е утвърден и признат като един от най-продаваните писатели в тази област, но едно ново списание — „Зашеметяваща научна фантастика“ на издателство „Стрийт енд Смит“, има нужда от свежа кръв. Хабърд е насърчен да опита с научно-фантастични разкази. Червенокосият автор протестира, че не пише за „лъчеви оръжия и ракети“, а за хора. „Точно това ни трябва“, му отговарят.