Л. Хабърд - Врагът отвътре

Светкавични заглавия по вестниците!

Два дни по-късно, когато това събитие вече бе отишло на страница трета, се появиха нови заглавия на първа страница. Взирах се в тях мрачно:

С увереността, която би могла да се очаква от това блестящо олицетворение на американската младеж, Гениалното хлапе каза:

— Мога да ги разбия!

Скромният младеж после добави:

— Аз съм по-добър от всеки от ония некадърници.

Всичко продължаваше, вестник след вестник. На следващия ден по радиото и телевизията започнаха да се появяват нови реклами. Състезанието щеше да се състои след две седмици на пистата в Сприйпорт под патронажа па Американската автомобилна асоциация и Международната асоциация за състезания.

След още два дни започнаха да се появяват надписи, спускани от самолети. В телевизионните дискусии започнаха да интервюират експертите по автомобилни състезания. В печата имаше изобилие от предсказания на познавачи.

След още два дни продажбите на билети вероятно не са били достатъчно масови, защото по искане на обществото състезанието стана дерби по отстраняване и състезание по комбинирана издръжливост.

Терминът не ми беше известен. Какво беше дерби по отстраняване? Разбрах много бързо. Колите се блъскаха и бутаха една друга, докато останеше само една, способна да се движи със собствена мощност.

Това ме накара да се почувствам малко по-добре. Но когато всеки спортен коментатор и новинар продължаваше да твърди, че състезанието ще бъде истинска проверка на издръжливостта на новото гориво, отново започнах да се притеснявам. Нямаше нищо нередно с издръжливостта на Хелър.

Гласността за състезанието продължаваше. Но другата гласност също напредваше.

„Дърт илюстрейтид“ предлагаше сто хиляди долара награда на всеки, който би могъл да отгатне какво е новото гориво.

Появи се нова игра, наречена „Гениалното хлапе“. Беше компютърна игра и веднага започна да се продава във всички дрогерии. Който спечелеше, трябваше да носи очила.

Гениалното хлапе — дубльорът — скромно отклони покана за закуска в Белия дом, като каза:

— Твърде съм зает, за да си губя времето с дреболии.

През целия този ураган от реклама Хелър просто продължаваше да работи. Той постави двата контейнера за кислород и водород. Направи каналите, които щяха да регулират притока на газове. Направи лоста, който щеше да вкарва регулирани количества гориво. Очевидно възнамеряваше да използва голямо парче асфалт. Оформи втулката и закрепи всичко на стария двигател. Запали го и кара така около час. Изглежда работеше великолепно. Значи така имаше един час по-малко, преди саботираната част да спре да работи. После той постави двигателя в Кади-то и го покара около половин час. Още половин час по-малко. Може би вече само пет часа и половина? Той очевидно не си даваше сметка, че работи с повредена част. Това беше едната надежда.

След това извади всичкото стъкло от Кади-то и завари две временни подвижни прегради.

Изглеждаше толкова спокоен, докато обикаляше наоколо и си вършеше работата, че от тревога ми пресъхна устата. Дали знаеше нещо, което аз не знаех? Помислих. Може би Мадисън знае нещо, което аз не знам. Отидох до „Мес стрийт“ № 42. За малко да ме стъпчат. Мадисън тичаше наоколо и даваше нареждания на трима различни човека едновременно, а когато седнеше, говореше по три различни телефона едновременно. Каква ангажираност! Той дори не погледна към мен, когато му извиках.

Същия следобед влязох в офиса на Бери. Той бе в рядко добро настроение. Беше толкова нетипично за адвокат от Уолстрийт, че си помислих, че е пиян. Но той каза „не“ — просто бе прекарал цели две нощи, без да се скара с жена си.

— Не се ли притеснявате за другото нещо? — попитах аз.

— Мис Пийс? О, по дяволите, не, Инксуич. Тя надува корема всеки път, като се завърти насам. Човекът винаги си мисли, че той го е направил, а това, разбира се, е невъзможно, но набързо я кара в клиниката за аборти, понякога даже без да е бременна. Този път беше момчето от асансьора. Не, не се притеснявам за това.

— Не, не! — извиках аз. — Другото нещо!

— Няма да има никакъв проблем, Инксуич. Казах му много сериозно да се отърве от госпожица Ашес веднъж завинаги, така че той й купи сухопътна яхта за половин милион долара, истинска красавица. И кой знае, тя може съвсем неочаквано да продаде вилата си в Хеъри Таун и да тръгне на пътешествие и може би повече няма да видя тази натрапница „бибичка“. Вече мога да не се притеснявам за нея. Всъщност днес нямам нито една грижа. Рядък ден. Трябва по-често да има такива дни в календара на съда.