Бернд Улбрих - Последната нощ

— Да не би отново да е нужен закон за закрила на свободата на личността? — попита иронично Маклоъм.

— Няма да го бъде. — Люис положи усилие да смекчи суровостта на думите си чрез състрадателен жест.

В очите на стареца се появи страх. Гласът му стана дрезгав.

— Спестете ми нови години на мъчения. Умолявам ви! От столетия търся човек, който да прояви достатъчно смелост и фантазия, за да проумее съдбата ми. А сега искате всичко да си остане така, както е било. Не ми причинявайте това!

— Не само законът ме кара да действувам по този начин — каза Люис. — Ние сме отговорни един за друг. Вашият проблем трябва да бъде разрешен от най-висша инстанция.

Старецът се изправи рязко.

— Какво искате? Това са принципни положения. — В думите му прозвучаха нотки на разочарование. — Аз съм от друга епоха. Никой закон на вашето общество не предвижда моя случай. Няма нужда да се позовавате на нищо, никой параграф няма да има нещо за или против това.

— Има неписани закони.

— Вечни — подхвърли подигравателно Маклоъм. — Не. — Той поклати енергично глава. — Вие мислите само за себе си. Трябват ви само две качества: съчувствие и свобода на действието. За мене всяко възражение е израз на малодушие. От четиристотин години съм изключен от всякакви човешки взаимоотношения. Можех само да се надявам, че човечеството ще отиде толкова напред, че да създаде онзи, който ще бъде свободен и така смел да приключи моята съдба според волята ми.

— Аз ще го направя. — София бе произнесла думите съвсем тихо, но поради пронизващата твърдост на гласа й те достигнаха до всички.

— Гонсалес, и ти ли си съгласен? — Люис се вгледа в лицата на приятелите си.

Рандайк не можа да издържи повече на напрежението. Имаше чувството, че всеки момент ще се случи нещо непоправимо.

— Смятам, че така е по-добре! Никога не съм чувал за по-ужасна съдба. Би било нечовешко, да я продължим още. Съжалявам, Люис! Аз съм съгласен.

Люис се изправи решително. Вътрешната борба се бе изписала и върху лицето му.

Пъргаво, нещо, което никой не би предположил за този стокилограмов мъж, Волмар скочи от креслото си.

— Накъде?

— Ще уведомя зелените кибернети.

— Оставете го — каза старецът. — Той не може да излезе оттук.

Люис отново се отпусна в креслото.

— А, да — подхвърли той, — забравих, че сме във вашата власт. Какъв недружелюбен жест спрямо хора, които искат да ви помогнат. — Той скръсти ръце върху корема си и затвори очи.

— Да вървим — каза Маклоъм на София. — Вече е шест без петнадесет. Ако не побързаме, ще трябва да чакам още един цял ден.

Той отвори вратата на съседното помещение и влезе там заедно със София. По нареждане на стареца Рандайк и Гонсалес се спряха на прага. Волмар стоеше зад тях и от време на време поглеждаше към Люис. Той обаче не помръдваше; дори от любопитство не си отвори очите.

Маклоъм тръгна към черната колона, която се издигаше в средата на помещението. Ненадейно тялото му бе обгърнато от синьозелено сияние. Ярки лъкатушни светкавици образуваха пулсиращо кълбо на около една педя разстояние пред гърдите му, разделяха се отново в кръгообразна, меняща цветовете си каскада, която се простираше като завеса в радиус от няколко метра около колоната.

Маклоъм не се смути от това. Отпусна се напред, но беше отхвърлен назад като от пружина. В ритъма на движенията му пулсираше и синьозелената светлина.

— Виждате ли? — Маклоъм се извърна. — По-нататък не мога. Отблъсква ме като топка за тенис. — Той тръгна към София, която бе останала назад. Светлината намаля и угасна.

Маклоъм посочи колоната, която на около метър от земята имаше плоско удебеление. Там се намираше командното табло.

— Червената гъба там. Трябва само да я натиснете надолу, да я завъртите четвърт оборот надясно и да я оставите в това положение. Нужни са само няколко секунди, докато генераторът на силовото поле разтопи ядрото на машината. В съседното помещение ще сте в пълна безопасност. — Маклоъм имаше спокоен и съсредоточен вид. Той намигна на София. В ъгълчетата на устата му играеше лека усмивка.

— Мислено ви стискам ръцете. Не ми е дадено да изразя благодарността си по друг начин.

Рандайк и Гонсалес освободиха входа.

— Момент — извика Рандайк към стареца. — Гарантирате ли, че няма да й се случи нищо лошо?

— Той ми обясни вече — отвърна София. — Шансът всичко да мине добре е деветдесет и девет към едно. Този един процент риск представлява възможността да завърша живота си като благородна дама в двореца на крал Дънкан, като мъдра прорицателка.