Бернд Улбрих - Последната нощ

Никой не се решаваше да наруши тишината. Погледите им се избягваха. Сконфузено се опитваха да скрият, че мъката и съчувствието им към трагедията на този човек са неизмерими. Почувствуваха се като същества от друг свят.

Накрая Маклоъм се изправи. Разпери хилавите си ръце и се вгледа в безпомощните си длани като в нещо изключително ценно. На безименния пръст на дясната му ръка проблясваше меко тънка златна халка. Гонсалес му доля чашата. Той я изпи на един дъх. Когато продължи, гласът му отново бе ясен и уверен:

— Тогава ходех понякога при жена си — нощем, когато спеше. Не трябваше да знае, че съм още жив. От това щеше само да й е по-тежко. Исках да й го спестя. Наблюдавах я как остарява — четири пъти по-бързо от мене, как надеждата й чезне. Децата пораснаха. Накрая всеки пое по своя път. Никога повече не чух нищо за моето семейство. Смятаха ме за безвъзвратно изгубен във времето.

— Къде е машината на времето? — Простотата на въпроса на Трьолс изведнъж накара останалите да се откажат от насъбралите се въпроси и мнения.

Старецът посочи към вратата, през която бе влязъл в стаята.

— Откъде черпи енергията си?

— От ядрения блок.

— По свръхпроводници?

Маклоъм кимна.

— Престани — прекъсна го Волмар. — За какво ти е това?

— Измъчваш го. Не забелязваш ли? — Рандайк смяташе въпросите на Трьолс за неподходящи, непринудеността му — за неуместна, въпреки че предполагаше, че зад тях се крие някаква потребност.

Трьолс не му обърна внимание.

— Как може да се прекрати притокът на енергия?

Старецът изведнъж се оживи.

— Вие ме разбрахте. Нуждая се от някого, който да изключи машината на времето. — Погледът му се плъзна към София. За момент бе изпълнен с нежност. — Когато разказах историята си на вашата приятелка, и тя дойде до същата идея. Щеше да го стори веднага, но това би имало необратими последствия. Който го направи, трябва да има смелостта да понесе една необикновена отговорност.

Маклоъм се загледа в София. Тя не отбягна погледа му. Зад спокойствието на гласа й трепкаше някаква приглушена нотка, която издаваше вълнението й:

— Ще го сторя, не ме е страх. Само че тогава бях съвсем сама…

Погледът й се спря на Рандайк.

Той се вцепени, а и следващите думи на стареца потвърдиха предположението му.

— Аз съм жив труп. Искам да сложа край на това абсурдно положение. Вече съм взел окончателно решение. — В думите му отново прозвуча онази ирония, която бе неразбираема за тях.

— Не бива да се шегувате с това — каза София с упрек.

— Той е циник — каза Люис. — Само е за хармоничния институт.

Старецът погледна София с обич.

— Не се сърдете на един стар човек за слабостите му, мое дете.

— Ами да! — възкликна Гонсалес. — Ние ще изключим машината на времето. Така ще можете да напуснете вашия капан. Ще се върнете в миналото и ще се грижите сам за себе си. Ще имате възможността да обезвредите Брук. — Очите му заблестяха. — Това е вашето спасение.

Маклоъм го спря. Някаква особена веселост съпроводи жеста му.

— Човек не може да измами времето, приятелю.

— Но…

— Капанът на времето е перманентно лабилна система, която може да бъде поддържана само чрез подаване на голямо количество енергия. Сигурно сте виждали в планината онези огромни конусовидни каменни блокове с върха надолу, които се държат едва-едва за скалата. Най-малкото сътресение би ги прекатурило. В моя случай връзката е тънка като косъм. Разпадне ли се капанът на времето, прекъсва се и моето защитно поле. За невероятно кратко време ще премина в нова елипса на събитията. Дори ако капанът на времето би съществувал само една секунда, за да бъда захвърлен толкова назад в миналото, че ще достигна до съвременността в… извънредно печален вид. — Чрез усмивката си прикри някакъв друг израз. — И то в същия миг, в който ви напусна. Самият аз бих стиснал ръката си, ако скелетът ми се окаже в състояние да стори това. — Изглежда, тази представа го развесели.

Приглушеният му смях престана едва когато Люис забеляза с безизразен глас:

— Ако съм ви разбрал правилно, заплануваната от вас машинация, за чието провеждане се нуждаете от втори, жив човек, би довела до вашата мигновена смърт.

— Точно така, драги.

— Това би било убийство.

— Наречете го „избавление“.

— Не мога да се съглася с това. Разберете, мисля ви доброто.

— Именно за това ви моля.

— Безотговорно е от ваша страна да стоварвате някому такова морално бреме.