Бернд Улбрих - Последната нощ

— Никой не беше в опасност — възрази Маклоъм. — Всичко беше само шега. Когато човек толкова дълго е сам, има нужда от развлечения. Но в действителност с това преследвах и една друга, по-важна цел. Непрекъснато се опитвах да привлека вниманието на хората. Удрях по стените на моята клетка, но всички го смятаха за халюцинация, за превъзбуда, за магнитни полета. Никой не прояви достатъчно фантазия. Четиристотин години се надявах, но никой не ми повярва, никой не ми помогна.

— Трябваше да опитате човешки, не чрез страх, а като събудите съчувствие.

Старецът погледна приятелски Рандайк.

— Знаете ли приказката за духа в бутилката? След първите десет хиляди години духът казал: „Ще направя богат онзи, който ме освободи“. След още десет хиляди години духът казал разгневено: „Ще извия врата на онзи, който ме освободи!“

След краткотрайно мълчание Рандайк рече съчувствено:

— А как може да се обясни изумителният факт, че сте достигнали до четиристотингодишна възраст?

— Естествено, само формално според рождената си дата съм на четиристотин и петдесет години — отвърна Маклоъм спокойно. — От биологична гледна точка аз съм живял около сто и четиридесет години. Завърших машината на времето, когато бях на тридесет и девет.

— Единствено на сър Едуард демонстрирах възможностите на моя апарат. След първата ми разходка в миналото в знак на благодарност му дадох една златна астекска маска, която ми бе подарил Монтесума. По този начин разходите на сър Едуард бяха възстановени многократно и аз се почувствувах напълно свободен от дългове.

Сър Едуард ме поздрави. Надявах се, че скоро политическото положение на Запада ще се стабилизира и че тогава ще мога да представя откритието си на обществеността.

За да сме сигурни, предприехме още няколко пътешествия в различни епохи и части на света, тъй като машината позволява и преместване в пространството. По време на тези екскурзии сър Едуард и аз си набавихме някои ценни произведения на изкуството, които в повечето случаи в момента на създаването си нямаха никаква или почти никаква стойност. За моралността на тези сделки хич и не се замислях. Исках да стана финансово независим, за да мога един ден да използувам своето откритие за благото на човечеството. Все още бях така наивен да вярвам, че ще мога да решавам съдбата на откритието си, че ще мога да предявявам авторските си права.

Маклоъм отпи глътка уиски и продължи оживено:

— След това направих решителна грешка, тъй като се бях откъснал от реалния свят. Понеже дотогава бяхме пътували само в миналото, един ден поисках да посетя и бъдещето. Нагласих машината на плюс триста години. Върнах се невредим от това първо пътешествие в бъдещето. За доказателство, че съм постигнал целта си, донесох със себе си един учебник по история. Представете си моята безгранична наивност — да донеса в съвремието си документ, който подробно описва бъдещото сгромолясване на старата система в световен мащаб с всичките произтичащи от това последствия: кървавите стълкновения, превратите, контрареволюциите, борбата за власт на големи, малки, леви и десни групировки, цялото ужасяващо време до стабилизацията през две хиляди шестдесет и девета година.

Преди всичко описанието на започналото след тази дата развитие на стария свят доведе сър Едуард до истински шок. С трескава припряност, като че ли търсеше нещо, той препрочиташе отново и отново тази книга и всеки път разочаровано я захвърляше в ъгъла.

Един ден ми предложи да придобием големи богатства в някоя отдалечена епоха и с тях да се установим на спокойствие в осемнадесети или деветнадесети век. Колебаех се. Идеята му беше съблазнителна, още повече, защото знаех, че бъдещето ни готви тежки изпитания. Но какво щях да правя аз с моето откритие в деветнадесети век? Стана ми също така ясно, че такова начинание не може да бъде осъществено, без да се нарушат моралните и юридическите закони. Страхувах се от злоупотреба с моето откритие. Забраних на Брук за в бъдеще да гледа на машината на времето като на средство за придобиване на материални блага. Стигна се до спречкване. Брук се държа като истинско животно. Крещеше, заплашваше, плачеше, молеше ме на колене да го спася. Опитах се да го убедя, че е по-добре да се подготви за бъдещето.

Известно време Брук се движеше наоколо с мрачно лице и се правеше, че не ме забелязва. Един ден ми направи ново предложение за обезпечаването на нашето бъдеще, защото вследствие на инфлацията и неговите средства се топяха бързо.