Бернд Улбрих - Последната нощ

— Значи ли това, че дори и по-късно не сте имали куража да го извършите?

— Вероятно са сторили добре — подметка Рандайк, — като са се отказали от пътешествията във времето. Дори и при успех каква практическа полза би имало едно такова начинание? Да се коригира миналото? Безотговорно. Да се ограби бъдещето? Безсмислица. Изкуствените революции никога не са имали успех. Трябва да назрее времето. — С движение на ръката си той отново даде думата на Маклоъм. Слушаше разказа му с нарастващо удивление. Този старец не беше нито смахнат, нито престъпник.

Маклоъм поклати недоверчиво глава, после, като че ли преобръщаше всяка дума в устата си, заговори бавно:

— Вярвах, че ще дойде времето, когато хората ще дораснат до тази отговорност. Тогава, разбира се… — Той се втренчи в чашата. — Риск… проклет риск…

Той изля наведнъж уискито в гърлото си. Погледът му се завърна от неизвестни далнини, страните му се зачервиха, гласът му укрепна.

— Наближаващите тогава политически събития преобърнаха положението във вреда за моите изследвания, тъй като те обещаваха малко успех и печалба. Поради голямата криза от две хиляди четиридесет и седма скоро никой вече не проявяваше интерес към моята работа. Никой не вярваше в бъдещето. Изглежда, нямаше друга алтернатива. Като много други мои колеги и аз загубих работното си място. Частните ми изследвания бяха погълнали голяма част от моето състояние. Обаче в интерес на работата си бях готов и на най-големи лишения. Имах гигантски проект — да построя машина на времето.

Рандайк затаи дъх. С каква естественост старият човек изискваше да му вярват! Да не би да се е опитал да осъществи тази идея, която беше така безумна, както и мечтата за вечен живот?

Увереният глас на Маклоъм се бореше успешно с петкратното недоверие на малката аудитория.

— В лицето на сър Едуард Брук случаят ми изпрати неочаквана помощ. Той беше собственик на Глеймис Касъл. В подземията на замъка си той ми създаде превъзходна лаборатория, без да предявява никакви претенции към мен. По всичко изглеждаше, че от идеализъм в името на науката се бе запалил по идеята за създаване на машина на времето и бе готов самоотвержено да ме подкрепя до нейното реализиране. — Маклоъм се усмихна горчиво. — Тогава се радвах…

— Във време, когато малко хора в нашата страна имаха препитание, аз можех да творя безгрижно и бях осигурен с всичко необходимо за мене и семейството ми. Бях благодарен и работех упорито и целеустремено, за да мога да се отплатя на моя благодетел. Завладян от работата си, не забелязвах вече нищо от света наоколо си. Голямата цел, която с вътрешен трепет притеглях към себе си като завързана на тънка нишка, най-сетне дойде в непосредствена близост. Трябваше само да се пресегна. Моментът настъпи през лятото на две хиляди и петдесета година. — Маклоъм пое дълбоко въздух. Погледът му блуждаеше наоколо, без да вижда нищо.

— Да не би да искате да кажете, че сте построили машина на времето? — възкликна Гонсалес. — Апарат за пътуване във времето?

— Точно така, приятелю.

— Но това е невъзможно!

— За скритата същност на този свят думата „невъзможно“ няма стойност.

— Във ваш интерес е да докажете твърдението си — намеси се Люис.

— Не е ли достатъчно това, което преживяхте тази нощ?

— Нямате никакво основание да се гордеете с хулиганствата си — отвърна Люис.

Рандайк понечи да предупреди с поглед приятеля си, но, изглежда, нямаше никакъв смисъл.

— Има право да се доизкаже!

Люис не обърна внимание на възражението на Рандайк. Той вдигна поучително пръст и каза:

— Според параграф три хиляди сто деветдесет и седем от закона за хармонично съвместно съществуване, раздел втори, римско четири, вашето лекомислие и заплахи могат да доведат до щателна проверка от страна на института. Това би трябвало да ви е известно. Аз самият смятам дори, че за да ви се помогне, е необходимо да се премоделира цялата структура на вашата личност. Имайте ми доверие — подчерта той думите си с професионален жест, — веднага ще станете щастлив човек.

Старецът избухна в писклив смях.

— Вие май се поуплашихте, драги! Признайте си, че сърцето ви слезе в петите. Несъмнено това превишава нивото на вашите представи. — Той изрече това с неописуема гордост.

— Докторе — каза София, — как можете да се шегувате със собственото си нещастие!

— Права сте — призна Маклоъм, — аз съм един обикновен, стар глупак.

— Но защо е всичко това — възкликна Рандайк, — каква целите? Защо ни изложихте на опасност?