Мариане Уилман - Магията на дракона

Младата магьосница тръсна глава и високият й глас изпълни пещерата.

— Илюзъс, уморих се да чакам магията ти да проработи. Ти май изобщо не се занимаваш с никаква магия. Даже подозирам, че се спотайваш някъде!

— Не е вярно!

Избухна тъмен пушек и магьосникът се появи на няколко крачки от Найни. Махна с ръце и двамата мигновено се оказаха до входа на Пещерите на мъглите. Найни бе впечатлена, но не се издаде.

— Надут самохвалко!

Илюзъс я изгледа сърдито. Досадница! Е, това щеше да я убеди, че я превъзхожда по сила.

— Помощта вече е на път. — Плесна с ръце и се разнесе тропотът на копита. — Призовах лорд Кадор. Той се завърна от земите край границата! Ще се срещне с Бранд, водача на бунтовниците!

Голяма група мъже префуча в галоп покрай входа на пещерата. Те не бяха облечени в сребристочерно както хората на Лектор, а върху щитовете им нямаше гравиран скорпион — емблемата на предателя. В интерес на истината те изглеждаха доста опърпани в износените си кожени жакети, скромни туники и избелели пелерини. Ала върху широките им рамене блестяха бойни доспехи, а очите им бяха очи на истински воини, калени в многобройни битки.

Найни се намуси.

— И това ли са твоите благородни герои? Та те приличат на банда разбойници!

— Те са истински воини. А това е Кадор от Килдор, техният водач.

Въпреки че дрехите му не се различаваха от дрехите на останалите, Кадор ги носеше с подчертана царственост. Лицето му бе бронзово и загрубяло от вятъра, но изключително привлекателно. Нещо в чертите му напомняше на горд ястреб. Косата му улавяше лъчите на късното следобедно слънце и блестеше като разтопено злато. В тъмносапфирените му очи гореше огън, а в твърдата линия на устните се четеше решителност, сила и властност. Този мъж бе роден за водач.

От гърдите на Найни се изтръгна романтична въздишка. Да, този мъж бе тъкмо за Тресалара! Добре свършена работа, Илюзъс!, помисли си тя, но на глас изрече съвсем друго:

— Ако това е най-доброто, което можеш да направиш, предполагам, че ще трябва да се задоволим и с него. Поне е опитен воин, а освен това явно е изпълнен с желание да помогне на принцесата.

Илюзъс задъвка долната си устна. Имаше нещо, върху което все още работеше. Един номер, за който не бе сигурен, че ще се получи. Този планинец можеше да не пожелае да се съюзи с бунтовниците от Амелония. Никак не му се искаше да мисли за това. Ако се провали, Найни ще има да му го натяква най-малко през следващите сто години.

Усети как по лицето му плъзва издайническа червенина и изчезна, преди магьосницата да забележи.

— Ммм! Печено с лук!

Тресалара вдъхна миризмата с наслада.

Трябваха й пет дни, за да стигне до края на Тайнствената гора. Не успя да се снабди с кон и бе принудена да заобикаля, защото имаше опасност да се натъкне на преследвачите на Лектор. Беше измръзнала, уморена и гладна. Не бе яла от предния следобед, тъй като падна в един поток и изгуби парчето хляб и буцата сирене, които набързо бе взела преди бягството си. Сега празният й стомах се бунтуваше, а което бе още по лошо и ботушите й не бяха изсъхнали.

Светлините на странноприемницата и апетитната миризма я примамваха да напусне сигурното убежище на гъстата гора.

Вътре бе пълно с мъже с кожени жилетки и овехтели туники. Изпъкналите им скули и светлите очи издаваха, че не са от Амелония. Принцесата реши, че са планинци от граничните области. Опасни мъже като онзи, обявен извън закона, Кадор от Килдор, който нападаше земите край границата и с когото се плашеха непослушните деца.

Тресалара се обгърна с ръце, за да се стопли. На сутринта сигурно ще трябва да се върне в замъка и да се промъкне в една от конюшните. Старият Филбин щеше да й даде пелерина и одеяло, седло и един от собствените й коне. Междувременно трябваше да намери и безопасно място за пренощуване, както и малко храна.

Надяваше се да се приюти в някоя ферма, където срещу работа да получи подслон и вечеря. Обаче отвсякъде я отпращаха с едни и същи думи: „Този момък е твърде слаб, твърде крехък и твърде млад“ Разбира се, мръсното лице и опърпаните дрехи също не говореха в нейна полза.

Но Тресалара знаеше, че не това е най-важното. Съгледвачите на Лектор бяха навсякъде и в тези несигурни времена всеки непознат изглеждаше подозрителен. Младата принцеса бе огорчена не толкова от многобройните врати, които се затръшнаха под носа й, колкото от страха и недоверието в очите на поданиците си.